– Ау-у-у, че мирише! – казва виетнамче, седнало на клозет. Малко е. Краченцата му риткат във въздуха, защото клозетът е висок и чутовен за крехката му възраст. Влиза мама, пръска с ароматизатор и „люлякът ми замириса”. Виетнамчето вече не иска нищо друго от живота, дори не иска да му избършат задника – съвършенството е постигнато с Глейд Микроспрей от Джонсън, ако не се лъжа (пък, ако се лъжа, ще ме прощават)!
Всички помнят тази реклама. На някои тя даже липсваше, докато не се завърна отново. Този път виетнамчето е пораснало и краката му стигат до земята. Дето се вика – момък! Всичко му е по-голямо, вероятно и говното.
– Ау-у-у, че мирише! – казва виетнамчето-тийнейджър и подпъхва бележка на мама под вратата: демек, срам го е да го гледат със свалени гащи, защото е голям.
Мама прочита бележката и въпреки всичко нахлува при гологъзия посерко – нова ситуация, но тя я решава по стария и изпитан начин – с Глейд Микроспрей. Отново всичко мирише на ангелско дихание, а изделието на виетнамчето гузно отстъпва в канализационната система – там, където в редовете на микробите пристъпват милиони, понеже хората не са си купили Доместос, мърльовците.
Представям си бъдещето. 2012 година. Виетнамчето вече е войник. „Ау-у-у, че мирише!” – казва войникът, клекнал ниско в тила на врага. Идва мама, облечена като старшина и пръска Глейд Микроспрей. Войната е спечелена! 2016 година. Виетнамчето е студент и протестира против озоновата дупка. Изкопало си е своя дупка пред Белия дом и е клекнало над нея. „Ау-у-у, че мирише!” – казва то след края на протестния си акт. Президентът запушва носа си и скоро след това припада от задушаване, но не забравя да заповяда моменталното затваряне на озоновата дупка. Идва мама, облечена като първата дама и пръска с Глейд Микроспрей. 2027 година. Виетнамчето вече е тлъст виетнамец и е струпал много сериозна купчина. „Ау-у-у, че мирише!” – с дрезгав глас коментира купчината той. Идва мама. Побеляла е, зъбите й се клатят и се подпира на патерица. Пръска Глейд Микроспрей и тлъстият виетнамец с разтворени алвеоли вдишва изпаренията от купчината, които вече са нещо друго – мило и прекрасно. 2055 година. Виетнамецът, освен тлъст, вече е и стар. Хемороидите го болят. Мъчи го запек. Въпреки всичко, сред стенания, мъка и псувни той успява да свърши това, за което е роден – голямата нужда. „Ау-у-у, че мирише!” – прохриптява, натежал от годините, виетнамецът. Дотъркалва се мама на инвалидна количка. Вече е съвсем оплешивяла. Паркинсонът гърчи тялото й и кара флаконът Глейд Микроспрей в ръката й да се тресе неудържимо. Въпреки това, мама успява да пръсне ароматизиращи капки, част от които попадат в очите на дъртия и тлъст виетнамец и той ослепява. Независимо от това безрадостно обстоятелство, всички са доволни, защото говняната миризма е победена за пореден път! 2065 година. Виетнамецът е вече много дърт и много тлъст. Сляп е от 10 години. През последните 3 от тях мама не е помръдвала на инвалидния стол. „Ау-у-у, че мирише!” – изскърцва дъртият тлъстак и издъхва от отвращение. „Просто мразя рекламата като явление , разбираш ли?” – написа ssslavy в моя блог и всички ние се съгласихме, защото сме приятели и трябва да се подкрепяме. Край! Повече няма да си купя нищо, което се рекламира. Чакай да видим какво не се рекламира, че да си купя… Мазерати? Май не съм виждал реклама на Мазерати. Хм…