Питал съм се какви биха били последиците за Златната рибка, ако не изпълни трите желания. Или пък за Духа от лампата. Вероятно толкова страшни, че поставят под въпрос самото съществуване на фолклорната структура, толкова страшни, че на народния гений и през ум не му минава да допусне в приказките вероятността Рибката или пък Духът да не изпълнят желанията на главния герой. Какво се случва с една политическа партия, която, щом спечели избори, излъчва правителство, на което и през ум не му минава да изпълни обещанията на партията и дори не се срамува да обясни защо няма да го направи? Макар че предизборните кампании жанрово се родеят с фантастичните приказки от фолклора, героите в тях могат да си позволят да не са такива, за каквито се представят. Което героите в приказките не могат. В приказките лошият цар си е лош цар и нищо друго, а не „социален президент”, който „ще вдигне пенсиите”, но не му се сърдете, че няма да го направи, защото няма правомощия, все пак…
Друга разлика между народните приказки и предизборните кампании е, че публиката на народните приказки винаги има едно наум. Когато й разказват за триглавата ламя и златната ябълка, за реките от мед и масло, за горната и долната земя и за покривката, която, като я метнеш и кажеш „сложи, масичке”, излива върху теб кулинарни блага, тогава публиката не губи чувството за фикционалност, тоест във всеки един момент, докато й се разказват тези неща, знае, че е свидетел на художествена измислица, а не на буквална истина, и във всеки един момент разпознава разказа като художествен, тоест – иносказателен. Не е такава публиката на предизборните кампании или поне авторите на предизборните кампании не я мислят за такава. Според тях това е публика, на която спокойно можеш да кажеш: „През последния мандат се осрах и затова считам, че мога да ви гледам в очите и да поискам доверието ви за още един мандат” и тази публика да каже „добре”. Или пък, ако кажеш на тази публика, че ще намалиш данъците, но същевременно ще увеличиш пенсиите (нещо като: ще напълня чашата, запушвайки бутилката), тя ще каже: „Браво! Ето тези ще ни оправят!”. Ще ви оправят, ама във фолклорно-иносказателния смисъл на думата…
Да оставим настрана негативността на кампаниите. Много жалко е да се молиш да те изберат за нещо, не като казваш какъв си и какво можеш да направиш, а като казваш какъв мискинин е конкурентът ти и какво той не може да направи. Това е все едно да отидете на ресторант, да попитате какво има за обяд, а келнерът да ви отговори: „Нямаме мусака, нямаме таратор, нямаме супа топчета и пълнени чушки. За сметка на това в съседния ресторант има наденица, която е вмирисана, защото не са си плащали тока и са им го спрели”. Какво да си поръчате след този анонс, какво да обядвате? Какво печели „Нова Зора” като казва, че ако се гласува за ГЕРБ, Иван Костов ще ореже пенсиите? Някой ще гласува за „Нова Зора” ли? Естествено, че не, но там случаят е друг. Отдавна стана ясно, че това си е кампания на БСП и на мен ми е много драго от настървението, с което се провежда тя, защото това значи само едно: БСП се страхува, че част от нейния твърд електорат обмисля възможността да гласува за ГЕРБ – иначе кого другиго ще плашат с Костов… Но, както казах, да оставим настрана негативността на кампаниите. Нека ги погледнем в тяхната позитивна част. Логично е да очакваме, че ще станем свидетели на надпревара между управленски програми и личности. Но не ставаме свидетели нито на едното, нито на другото. Причината да не станем свидетели на надпревара между личности е ясна, но хайде да не я казваме, че да не се докачи някой. Но защо не ставаме свидетели на надпревара между управленски програми? Ето, аз например искам да избирам между политика на бюджетен дефицит и бюджетен излишък, на фискална дисциплина и социална солидарност, на инвестиции в наука и образование или облекчение за туризма и дребните селски производители. Но партиите сякаш крият програмите си, сякаш не им е приятно да ги покажат. Вярно, публикуват ги по сайтовете си или ги отпечатват на брошури, но това не е достатъчно, за да се състои обществен дебат върху тях. Причината е една: всички програми са почти еднакви. Като изключим екзотики от рода на „не на Турция в ЕС” и „отваряне на АЕЦ”, на които впрочем и самите им автори не си вярват, всички ще работят за евроинтеграция, всички ще работят по инфраструктурни проекти, всички ще увеличаване усвояемостта (ега ти грозната дума!) на еврофондовете, за здравеопазването, за селското стопанство и т.н, и т.н. Няма една партия да каже: „аз ще развивам селските райони”, а друга да каже „аз пък няма да ги развивам, за да има пари за друго” и ние да седнем и да избираме между двете. Няма такъв случай. Няма такъв избор. Всички ще правят едно и също и ще се карат кой пръв го е измислил и кой от кого е преписал.
Затова аз, лично за свое спокойствие и удобство, подхождам към изборите по два признака: 1.) Не „Какво?”, а „Кой?”, и 2.) Далаверата е част от работата, но не и самата работа. По първия признак е ясно, че бъдещето на България се знае. Знае се какво трябва да се прави и какво не трябва да се прави. Знае се какви закони трябва да се приемат и какви международни спогодби да се подпишат. Така че който и да дойде на власт, ще – не ще, ще трябва да прави едно и също (с изключение на импровизации като „АЕЦ Белене” и „Южен поток”, които сами по себе си са достоен повод за сериозен размисъл). Следователно един от важните въпроси на тези избори е не „Какво да правим оттук нататък?”, а „Кой ще прави това, което има да се прави?”. Тоест, ако някой ми дължи пари, аз не трябва да реша дали да си ги взема или не, а кого да пратя да ги прибере: балерината, счетоводителя или бореца. Това е по първия признак – ще се старая да си отговоря кой от всички кандидати ще се справи най-добре с предстоящите задачи и кой ще се справи най-зле и ще гласувам „за” единия и „против” другия. Що се отнася до втория признак, далаверата, не си правя илюзия, че тя ще спре. Не си правя илюзия, че няма да има лобизъм и корупция, пък и, честно казано, без тях не знам дали няма да спадне катастрофално мотивацията на много хора. Но нека нещата се степенуват в реда: 1.) да свършим работата; 2.) да защитим партийния интерес и 3.) да защитим личния интерес. В никакъв случай не обратно, както се прави сега и по този начин често до точка 1.) не се и стига!
* * *
Прочитайки написаното по-горе, виждам, че никак не е лесно да решиш за кого да гласуваш. А щеше да е много по-просто, ако се приеме един „Закон за лъжливите обещания” (ЗЛО). Всяка партия да оформя предизборните си обещания като декларация, под която да се подписва. В края на мандата (ако партията спечели такъв) се вижда какво е изпълнено и какво не е и ако има драматично неизпълнени неща, партията лежи в затвора. Или търпи някакво друго ефективно наказание – изземане на имущество, забрана за участие в следващи избори, разформироване и т.н. Всъщност, най-добре би било предизборните платформи да се оформят като търговски оферти и при регистрация за избори на базата на тези оферти да се подписват договори по смисъла на Търговския закон и Закона за задълженията и договорите между съответната партия и избирателите, представлявани от ЦИК. При неизпълнение съответно следват неустойки, разбира се. Хайде да видим тогава политическия живот! Хайде да го видим…
За ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ:
