Преди време попитах в една анкета: „Ще се коалират ли ГЕРБ и БСП?”. Днес стана ясно, че няма да се коалират. Днес стана ясно, че не само с БСП, но и с никоя от останалите формации в Парламента ГЕРБ няма да се коалира. В анкетата 135 души бяха на мнение, че коалиция ГЕРБ-БСП ще има, докато 228 казаха, че такава коалиция няма да има. До нощта на изборите на 5 юли пропорцията беше обратна: около 55% бяха сигурни, че коалиция ще има, а противниците на такава увереност бяха съответно едва около 45%. Какво стана на изборите, та мнението на хората така рязко се промени? Стана това, че ГЕРБ спечели повече гласове, отколкото очакваше да спечели. Тогава всички с абсолютно основание си направиха извода, че с този резултат ГЕРБ може да се коалира с когото си пожелае, включително и с Иван Костов извън Синята коалиция. Така сценарият за коалиция ГЕРБ-БСП започна да става все по-малко вероятен и, съответно, везните на моята импровизирана анкета започнаха да се накланят в другата посока. Интересно ми е обаче как би изглеждала анкетата, ако ГЕРБ беше спечелил вместо 116, да речем 80 – 90 мандата, как би изглеждал парламента тогава. Но от моите приятели историци зная, че в историята предполагания от вида „какво щеше да е, ако беше еди-как-си” нямат никакво значение.
От гледна точка на малките десни формации в парламента е по-добре ГЕРБ да управлява без тях, защото иначе ги грози съдбата на НДСВ. Ако или по-точно – когато ГЕРБ започне да върви надолу, малките десни формации ще могат или да го спасят като вземат участие в един ремонт на кабинета му в средата на мандата или пък да станат естествено ядро за една нова опозиция и едно ново дясно мнозинство. Не биха могли да направят това, ако са част от коалиция и ако поемат негативите от управлението, без да са вкусили сладостите му (ако ги вкусят, пак няма да могат, ама поне ще са ги вкусили). Така че еднопартиен кабинет е добро решение, както и да го погледнеш. Не бива да забравяме и това, че откакто социалистите си преизбраха Станишев, предстоят времена на освобождаване на политическо пространство поради очакваното още по-голямо електорално свиване на БСП, пространство, което ще се заеме от партии и групи, които покажат ясна и приемлива перспектива за управление.
В началото парламентарната група на ГЕРБ ще разчита на спокойствие и мощна подкрепа от страна на малките формации. Това коленопреклонно обещаха Волен Сидеров и Яне Янев, като вторият само си направи устата да не канят от неговите хора за министри посредством SMS-и. Днес пък в Парламента Волен Сидеров каза, че през първите 6 месеца на кабинета, „каквото и да става”, Бойко Борисов може да разчита и на неговите гласове (дано новият премиер не прояви изтънченото чувство за хумор да предложи законопроект за обявяването на партия „Атака” извън закона и да очаква от Сидеров да изпълни прибързаната си клетва). Синята коалиция пък до вчера съвсем некоалиционно се беше разделила по стар свой обичай на по-светлосиня и на по-тъмносиня, като първите казаха, че ще подкрепят кабинета, а вторите – че ще се правят на интересни до последния момент. В крайна сметка подкрепиха и те, а Иван Костов каза (цитирам): „Ние подкрепяме ГЕРБ, защото това е волята на българския избирател”. Аз не помня като избиратели да сме заявявали нарочна воля ГЕРБ да бъде подкрепен от Синята коалиция, а пък ако под „воля на избирателя” Костов разбира партията, спечелила най-много гласове, то давайте да подкрепяме всеки, който спечели най-много гласове!
Камъчето, макар че физически това си е бая масивен отломък, което заплаши да разклати колата на ЕНП, се оказа Божидар Димитров. Както е основателен въпросът „Защо им трябваше на сините да се заяждат за един министър без портфейл?”, така е основателен и въпросът „Защо му трябваше на Бойко Борисов да прави Божидар Димитров министър, като никой не го харесва – ни леви, ни десни?” (аз обаче го харесвам, особено откакто си оправи зъбите). Отговорът носи екзотичното име Вежди Рашидов. Мисля, че неговото включване в състава на Министерския съвет беше съвсем правилно. Той осъществи пробив в Кърджали и като етнически турчин в кабинета би дал отговор на въпроса дали е представен етносът или не, кой ще осъществява връзката с него, кой ще защитава интересите му и прочие услуги, предлагани досега монополно от ДПС. Ако аз бях премиер и трябваше да избирам между Вежди Рашидов и Божидар Димитров за министър на културата, също бих избрал Вежди Рашидов. Така ще да е направил и Бойко Борисов, воден от отговорност за бъдещия си кабинет, но, види се, Божидар Димитров се е обидил, защото през последните години той се държа съвсем не като член на ВС на БСП, какъвто е, и си навлече всеобщата „омраза и презрение” (цитат от войнишката клетва във Варшавския договор) не само на трудещите се, но и на съпартийците си, подкрепяйки активно техния „гробокопач” (цитат от Манифеста) Бойко Борисов. Изглежда Божидар Димитров с потрепваща брадичка и напираща влага в ъгълчетата на очите е застанал пред него и глухо е проронил: „Ти ми обеща…”, на което Бойко като човек, държащ на думата си, не е могъл да измисли друго, освен министър без портфейл по въпросите на българите в чужбина. Друг е въпросът, че Божидар Димитров би могъл да бъде компетентен единствено по въпросите на историческите общности зад граница, които се самоопределят като българи, а те не са много, защото по места си нямат ДПС-та да ги бранят и другите народи си ги асимилират и възраждат както намерят за добре. Божидар Димитров трудно би могъл да бъде компетентен по въпросите на емигрантите след 1944 и особено след 1990, които са няколко пъти повече от бесарабските българи и българите от западните покрайнини, взети заедно. Пък и те нещо май не желаят да го припознаят като свой министър…
Но както и да е. Един министър без портфейл по въпросите на българите зад граница не пречи никому. Той е очевиден компромис от страна на премиера, компромис, който нито ще повлияе на политиката на кабинета, нито на приоритетите му. Затова аз, ако бях на мястото на Синята коалиция, нямаше да проявя чак такъв интерес по казуса „Божидар Димитров”. От една страна не мисля, че темата „досиета” вече интересува толкова живо някого (NB! – тук отварям възможност да се каже, че говоря като Станишев), от друга – би ми било неудобно да се държа така, сякаш съм спечелил изборите и съм на власт. По въпроса за досиетата: мисля, че, когато беше на власт, СДС имаше историческата мисия да приеме два фундаментални закона, които да променят коренно обществото: Закона за реституцията и Закона за лустрацията. Единият прие, за което съм му лично признателен, вторият обаче, по една или друга причина, пропусна да приеме. После се създаде Комисия по досиетата и се реши те да бъдат отворени. И какво като бъдат отворени? Какво като еди-кой-си е с досие, когато за него нищо не следва от това? И друго: в обхвата на този интерес попадат хора, които са сътрудничели на службите но не са били техни щатни служители, поради което са имали и досиета. Професионалните офицери от службите не се обсъждат, техните досиета не се вадят. Така с досие се оказва Тодор Колев, но Любен Гоцев – не.
Ето защо мисля, че Божидар Димитров би могъл да се направи на джентълмен и сам да се откаже от министерския пост, за да не принуждава Бойко Борисов да си създава излишно досадно напрежение със Синята коалиция. А защо Бойко не би искал напрежение със Сините ли? Ами, защото, ако не друго, то поне извън всякакво съмнение е, че Сините са десни (макар че и те са имали сиромахомилски забежки, ама нейсе!) и когато подкрепят ГЕРБ, изглежда десен и той, макар да не е съвсем. Затова Сините са нужни на Бойко Борисов – защото тяхната подкрепа го прави да изглежда десен. Изглежда, че Сините разбират това и си позволяват да се държат така, сякаш са на власт. Но пък няма лошо…
Разбира се, има съображения както в подкрепа на това да се направи еднопартиен кабинет, така и да се търси максимално широка коалиция в дясно във формат ЕНП, включително и „Атака”, макар че аз не виждам кое на „Атака” й е ЕНП-то и кое й е дясното. Една широка коалиция би намалила досадата от неизбежната перспектива за люспенето на депутати. За това че ГЕРБ има проблеми с лоялността на редовите си кадри са налице две доказателства: първата мярка на ГЕРБ по време на местните избори 2007 и първата му мярка в новия Парламент. На местните избори гръбнак на кампанията бяха едни договори между Бойко Борисов и всеки кмет поотделно, според които, ако съответният кмет се оцапа, Бойко Борисов няма нищо общо с него. С верни кадри такива договори не се подписват. В новия парламент пък първото, което се гласува, беше нов правилник, според който депутати не могат да сменят парламентарните си групи. От гледна точка на парченцето субсидия, което върви с всеки депутат, това е О.К., обаче не виждам как решава въпроса с мнозинството. Ако съм бил в ГЕРБ и вече искам да съм в ДПС, ще стана независим и ще гласувам с ДПС, толкоз. Да не говорим, че може и изобщо да не ставам независим… Та, първата ти грижа в новия парламент да е люспенето на депутатите ти също неговори добре за доверието ти в тях. Затова и, мисля си, може би Бойко Борисов трябваше да обмисли и някой коалиционен вариант, но той си знае. Ние не сме свидетели на преговорите му с потенциалните партньори и не сме наясно за мащабите на лакомията им, така че да не съдим прибързано.
Ще видим. Ще видим какво има да става. За сега е достатъчно, че предишното управление вече го няма. Няма я и старата ми анкета. Вместо нея сега има друга, която ви пита: „Коя е любимата ви национална кухня?”. Моята е италианската.