Дори не знам дали изобщо има проблем, но така твърдят двама души, за съжаление анонимни, в коментарите си по въпроса за брускети „Марети” и Комисията за защита на потребителите. Първият, който ни се представя като Да Бе, пише:
„Един добър български продукт да се появи и да вземете да го оплюете. По-добре напишете някоя прочуствена статия за това как всички турски боклуци по Пиротска имат италиянски имена. А бар-кода на Bruschette Maretti започва с 3 800 – адски подвеждащо.”
Вторият, представящ себе си просто като Anonymous, съобщава:
Сула, верно ли не знеш че БрускетиМарети, Кубети и праховете за пране Ехо, Савекс, …, включително течният Елийз са на Ф-С, демек фикосота синтез, Шумен?! То си го пише, бе, на опаковката.
Шапка им свалям на фс, както на маркетинга, така и на географското покритие- видях ги в няколко супера в Гърция. Наистина не разбирам, къде е проблема?
Нова Бразилия да не е от кафе, или да има нещо общо с Бразилия.
Правописните грешки и в двата текста не са мои. Но друга грешка, не правописна, ме провокира да взема отношение по тези изказвания. Грешката е, че изглежда хората са останали с впечатление, че имам нещо против Фикосота, но не е така. Нямам нищо против „фс” и не оспорвам правото на Anonymous да си сваля шапката пред тях, както впрочем и всяка друга част от облеклото си, която сметне за целесъобразно. Друг е въпросът, че според КЗП виновник за италианчещите се сухарчета е „Итал Фууд Индъстри” АД, а не Фикосота, на която пък съм безкрайно благодарен за тоалетната хартия Милде, защото статията ми за тази хартия вече гони 12 000 посещения. Е, възможно е да има някаква връзка между Фикосота и „Итал Фууд Индъстри” АД, която аз не зная, но пък и не искам да научавам, защото точно в този момент не ме интересува. Но ето за какво всъщност става въпрос.
В публикацията си Un’amore grande разказвам как човек на име Константин, когото дори не познавам лично, е сезирал Комисията за защита на потребителите за подвеждащото поведение на продукт, който се представя за италиански, без всъщност да е такъв. Пак там признавам, че и аз бях сред подведените и мислех сухарчетата Марети (защото брускетата е нещо коренно различно) за италиански. Но се оказало, че не са и че КЗП е намерила за нередно да претендират, че са. Дълбоко трогнат съм, че Константин посвещава това свое усилие на мен. Дълбоко трогнат съм, че някой посвещава на мен борбата си за справедливост такава, каквато я разбира и в каквато вярва. Хората, чиито коментари цитирах по-горе, са решили неправилно, че заслугата за заклеймяването на „Марети” е моя и, още по-неправилно, че за мен проблемът е във фирмите и техните продукти. Не, не е. Доколкото изобщо има някакъв проблем, то той е в хората, които търсят и купуват въпросните продукти на въпросните фирми. А щом има търсене, фирмите трябва да са луди, ако не му отговорят с предлагане. Проблемът е в инстинкта на хората да си създават самочувствие, като претендират за неща такива, каквито те всъщност не са. Да подменят действителността с лъжа за действителност, като си мислят, че лъжата за действителност е по-добра от действителността и че като подменят едната с другата, печелят уважение и завист сред себеподобните си.
Именно този инстинкт за подмяна на действителността е превърнал сина на Рачко Пръдлето в Конт Брадлов, както пише в романа си „Нова земя” Иван Вазов. Човекът не е намерил за привлекателно да живее като Пръдлов и е станал Брадлов, при това конт. За това са помогнали случайно намерените пари на чорбаджи Юрдан, на когото пък никога и през ум не му е минавало да бъде нещо различно от чорбаджи Юрдан, но да не навлизаме точно в тези литературни дебри. За нас е интересен онзи душевен порив, който кара всяко пръдле да иска да бъде конт. Европейската история е пълна с пръдлета, които са давали луди пари да си купят благороднически титли. България и сега е пълна с всевъзможни смехотворни организации, в които пръдлетата се мъчат да открият собствена идентичност и където се надяват, че могат със случайно придобит материален ресурс да получат духовна стойност. Има „Съвет на болярите”, има Тамплиерски орден, в който членуват под формата на монаси-рицари дори и жени като (помните ли я?) Миглена Ангелова от „Искрено и лично”, има масони, има розенкройцери, има ротарианци… Всички те търсят за себе си стойност в неща, в които не могат да я имат: потомственост, приемственост, древност… Селяните масово кръщават децата си Памела, Никол, Сесил, Марио и Дейвид. Това също са пръдлета, които искат да бъдат контове. Те не знаят какво точно е да си конт, но чувстват, че е нещо различно, с което искат да заблудят другите пръдлета, че не са пръдлета като тях, а нещо повече, макар че не знаят какво точно, не знаят в какво точно съревнование са повече и не могат да го обяснят.
В съвременния свят марките са визитните картички на хората. Кажи ми какви марки си купуваш, за да ти кажа какъв си. Марките са сигналите, които хората излъчват към другите, за да покажат какви са в материално и духовно отношение. Ако имотите ти са за 1-2 милиона, то тогава колата ти е за 100-200 хиляди, часовникът за 5-10 хиляди, костюмите за по хиляда и петстотин – две хиляди, вратовръзките за по 300 – 400 и т.н. Ако в духовен план си по-агресивен и по-„мъжкар”, носиш часовници като ролекс и брайтлинг, дрехите ти са по-скоро черути, отколкото версаче, и обратно – ако си по-мек, чувствителен и съзерцателен, носиш часовници като вашерон константен и патек филип, тъмни очила картие и костюми дзеня или валентино, ако, разбира се, можеш да си го позволиш. Всички тези неща излъчват някакви сигнали за човека, който е избрал да ги носи. Пръдлетата наблюдават това, виждат, че има някакво значение и, макар да не разбират какво точно значение, започват да го искат за себе си. Така започват да се появяват и стоките от типа „Брускети Марети”, около които се завъртя целият този разговор. Започват да се появяват стоки, чиято единствена цел е да излъчват фалшиви сигнали в трогателно наивния си опит да представят своите притежатели за по-класни, отколкото са и отколкото някога изобщо могат да си помислят да бъдат. Макар че що за класност е да ядеш италиански сухарчета вместо български? Не е ли по-важно просто да избереш по-вкусните? Изглежда пръдлетата не мислят така.
Има три вида незаслужено претендиращи стоки: фалшификати, ментета и имитации. Фалшификатите са скъпи. Те се представят за оригинала и се надяват дори и експерт да не може да установи разликата. Това са т.нар. „митничарски” или „ишлемарски” стоки – обикновено дрехи, за които се твърди, че или са задържани на митницата и после пуснати нелегално на пазара, или пък че са откраднати от фабрика, която работи на ишлеме за известна марка. Има магазин за такива неща на улица „Солунска” в София, почти на ъгъла с „Витошка”. Там за 30 лв. можеш да си купиш например фланелка на Кемъл, която в магазина струва 200. Обличаш я, показваш се гордо на улицата и заявяваш: „Аз съм такъв пич, който може да си позволи фланелка от 200 лева”. И наистина, почти невъзможно е, а често е и абсолютно невъзможно, да направиш разликата между двете.
Ментето, за разлика от фалшификата, може да те излъже, но само отдалеч. Докато фалшификатът е изработен от същите материали като оригинала, то ментето е много по-долнопробно. То е нещо като реквизит, като декор на филм, който може да излъже публиката, само като тя го види на екрана, но не и когато се вгледа в него отблизо. Такива са репликите на скъпите часовници. Купуваш за стотина лева часовник, който, ако беше истински, щеше да струва стотина хиляди, слагаш си го и очакваш някой да ти повярва, че си невероятен гъзар. За съжаление, в този случай ставаш жертва на следното: ако този, който те види с ментето, не е чувал за марката, да речем, Одемар Пиге, няма да го впечатлиш с нищо. Ако е чувал, ще знае, че не можеш да си я позволиш, и ще ти се смее.
Третият вид претендиращи стоки, имитациите, не си поставят за цел да излъжат, че са нещо друго, а само да внушат усещането, че са като него. Именно това са марките, с които се занимаваме (и забавляваме) тук и които станаха причина за всичко казано досега. Говорили сме за „шампанското” Дон Белисимо. Нито е шампанско, нито е италианско (макар че шампанското не може и да бъде италианско), струва два и шейсет и сигурно е пълна помия. Но изглежда има своята публика, която иска да се изживява като публика, която консумира вносно шампанско, по възможност италианско, защото така е по-стилно. Говорили сме и за Узаки Зорбас, което си е мастика и няма нищо лошо в това, но иска да мине за гръцко узо, защото пръдлетата ще са по-щастливи да го пият като такова, при все че едва ли е по-добро. Съвсем наскоро говорихме и за „уискито” Джон Райдър, което изглежда почти като Джони Уокър Черен Етикет. Защо животът ни трябва да е имитация? Защо ние трябва да сме имитация? Каква стойност добиваме от всичко това?
Ето това е проблемът, ако изобщо има някакъв проблем. Той не е в производителите и търговците на имитации. Проблемът е в потребителите, които са готови да ги купуват и не само са готови, но и изискват да им се предоставят. Проблемът не е в Бразилия, а е в Рачко Пръдлето, който отчаяно иска да е конт Брадлов и другите пръдлета да му кажат: „Браво!”. Той не вижда, че може да бъде достоен като Пръдлов – в крайна сметка не името прави човека, а човекът прави името – и държи да бъде достоен като Брадлов, какъвто, за съжаление, никога няма да може да бъде.