Не, никой не изгуби изборите. В България никой никога не губи избори, нито се представя зле на тях. Проблемът е, че колкото повече кандидати се явяват, толкова повече субекти печелят. И печелят по толкова по-разнообразни показатели. Класическият показател е да получиш най-много гласове, но освен него има и други. Например, можеш да отчетеш успех, ако си спечелил повече гласове от предишния път. А щом ти печелиш повече, то опонентът ти печели по-малко, следователно се е провалил, губи изборите.
Разновидност на този вид успех е да спечелиш повече проценти от предния път. Разбира се, тук някой кисел мърморко може да изтъкне, че при по-ниска избирателна активност, по-високият процент може да означава и номинално по-малък брой гласове. Такива изявления обаче не бива да вгорчават радостта от изборния ти успех! На тях отговори така: „Ако негласувалите бяха гласували, щяха да гласуват за мен. Те просто са отвратени от моите опоненти, които са статуквото“.
Ако горното не е налице, не унивай. Ти пак си спечелил изборите, пак си се представил добре на тях. Дори да не си спечелил мнозинство, дори да не си отбелязал растеж, ти винаги можеш да кажеш едно от следните неща:
„За мен гласуваха в градове и общини, в които никога преди това не бяха гласували“. Този аргумент е много силен за партии и кандидати, които се явяват са първи път на избори.
„Вашите гласоподаватели са повече, но моите са по-образовани (високи, руси, богати, музикални, луничави или каквито там решиш)“. Така запазваш за себе си своя уникална територия. Например: „Аз съм избраникът на бизнеса или на културата, или на жените, на децата, на природозащитниците, на малцинствата, а защо не и на филателистите в крайречните градове!“.
„Вие опорочавате изборите, купувате гласове с пари от олигарси, заплашвате зависимо население и фалшифицирате бюлетини“. При това положение ти печелиш изборите със своята честност и скромност, следователно опонентите ти ги губят. Ако не си имал пари за купуване на гласове, ти си моралният победител. Ако пък въобще не се кандидатираш – тогава си абсолютният победител!
Изобщо, всеки да се изкарва победител или поне успешно представил се на поредните избори, е толкова банално поведение, че вече го подминаваме без усмивка. Защо го правят? За да почешат комплексите си? Да не обезсърчат избирателите си? Да си придадат политическа стойност, каквато нямат? Вероятно от всичко по малко. По-интересен е въпросът за партийността и коалируемостта на изборите за местно самоуправление и след тях.
В изборната нощ на всяка минута ни показваха процентите, с които са се представили на национално ниво различните партии. Ама, чакайте! – ще възкликне някой наивник, който сега пада от Луната. – Нали това са избори за местно самоуправление, където ключовите понятия са „местно и „само-“? Какви партийни централи, какви национални резултати, какво национално класиране? Абе, глупчо! – ще го потупат по темето врелите и кипели в избори. – Нали партиите са затова: да подкрепят във всяка местна общност най-достойните! Как иначе достойните ще си отпечатат плакати и билборди, ще си платят на застъпници, ще си организират участия в медиите, срещи с избиратели? Как, дето се вика, ще си купят и някой гласец, ако се наложи? За това са партиите. Властта произлиза от партиите, през тях минава и от тях се осъществява. Всяка власт. Дори властта да назначаваш и уволняваш портиера.
Въпросът кой управлява общината не е общински. Щеше да бъде, ако бюджетът на общината се пълнеше от самата община. На практика обаче не е така. Парите, с които нещо може да се върши, идват от две места: от държавния бюджет и от европейските фондове. Доколкото управляващите органи на европейските фондове са министерствата, то и в двата случая парите идват от държавата. Следователно, кметовете са зависими от правителството. Ако са от управляващите – добре. Ако са от опозицията – да мрат. Ама, как така ще мрат? – отново ще попита онзи наивник от Луната. Няма, чичко, няма да мрат – отново ще го потупат по темето врелите и кипелите. Животът е сложен но не и хаотичен. Един кмет е функция колкото на партията, която го издига и подкрепя, толкова и на благодарните изпълнители на обществени поръчки, които често са същата партия под формата на търговски дружества, но понякога и не са.
В България има кметове, които са управлявали с подкрепата на всички партии. Защо? Защото кметът отстоява политики, които отговарят на идеологията на партията и тя го подкрепя от принципни съображения? Или защото кметът е такова регионално богатство, че няма как да лишиш хората от него? Или пък защото кметът е щатен кмет в някоя икономическа групировка, която плаща на всички партии и не се интересува от тяхното редуване във властта? Не знам, но сигурно ще да е по една от тези три причини.
Политическата власт в една община е предпоставка за икономическа власт и пряк източник на приходи, които в голямата си част се инвестират от партиите в нова политическа власт. Победата на парламентарните избори води до овладяването на държавата и паричните потоци в нея. Овладяването на държавата води до победа на местните избори, които неслучайно не са в една и съща година с парламентарните. Оттам и до овладяването на общинската власт и паричните потоци в нея. Когато дойдат следващите парламентарни избори, верните кметове знаят какво да правят.
Всеки, който има някакво политическо влияние и някаква електорална стойност, е наясно с този кръговрат. Неговото успешно функциониране зависи до голяма степен и от мира и разбирателството в общинските съвети. Затова и партиите са толкова кооперативни и изобретателни в коалиционната си политика една спрямо друга, когато дойдат местни избори. Затова едни и същи партии в някоя община може да са врагове, а в друга – съюзници. На местни избори всичко е аритметика. Тук няма приятелство и вражда, няма идеология, няма политически семейства и геополитически ориентации. Така че, като казват, че всички са победили на изборите, за съжаление може да се окажат и прави…
