Ако за миг допуснем, че демокрацията е по-стара, отколкото е, лесно можем да си представим питекантропи, гласуващи с каменни бюлетини. Имената на кандидатите са изчукани върху тях с кремъчни чукове. Не щеш ли, един хубав ден някакъв досаден троглодит изобретява хартията. „Хайде да направим бюлетините хартиени!“ – казва някой. И питекантропите се скарват. „Ако бюлетините са книжни – твърдят едните, – чувалите ще са много по-леки и много по-лесно ще се носят в избирателната секция“. „Хартиените бюлетини се фалшифицират лесно – опонират други. –Едно е да изчукаш име на камък, друго е да го надраскаш на хартия!“.
Горе-долу така изглежда днес спорът за електронното гласуване. Да откажеш гласуване по интернет е все едно да откажеш да смениш парния двигател с бензинов, защото бензинът избухва по-лесно от въглищата. Когато внедряваш нещо ново, гледаш неговото естествено състояние, а не извращенията му. Как да не се допуснат извращенията е втора задача, която се поставя, след като се вземе решението за внедряване на желаната новост. Рано или късно гласуването ще става онлайн и вместо да се вайкаме от неизвестното, нека видим как да предпазим системата от опорочаване.
Още повече, че драмата не е толкова голяма. Дебатът се води така, сякаш трябва да решим дали електронното гласуване да замести конвенционалното. Сякаш трябва да вземем съдбоносното решение дали от утре ще гласуваме пред урните или пред компютрите си. Всъщност не е така. Въпросът в референдума беше дали да прибавим нещо, а не дали да отмахнем нещо. И като такъв, този въпрос не е толкова драматичен, колкото се изживява.
Опасенията са, че вотът много лесно може да се опорочи, че работниците, чиито доходи и живот зависят изцяло от волята на местния им деребей, ще гласуват за него от компютъра в отдел „Личен състав“. Но те и сега гласуват за деребея, само че с предварително попълнени бюлетини. Ако си принуден да гласуваш, ще го направиш, дори ако трябва да гласуваш с единия си бъбрек. Тъй че размерът на корпоративния, пък и на всеки друг контролиран вот, не зависи от това дали гласуването е електронно или не.
Има опасения, че електронният вот се фалшифицира по-лесно от преброителите, а анонимността на гласуващия лесно може да бъде компрометирана. Сигурен съм, че щом от 20 години световните пари се въртят в интернет и милиарди хора пазаруват онлайн с кредитните си карти, все ще се намери начин да се подсигури и електронният вот. Стига само да има добра воля. А наличието на добра воля не зависи от това дали гласуването е електронно или не.
Кой се страхува от електронния вот? Предстои ни да видим, когато въпросът влезе за гласуване в парламента. Законът е такъв, че щом активността на референдума е била над 20%, то той е валиден, но решението му не се прилага директно, а се гласува от Народното събрание, защото активността се е оказала все пак по-малка от активността на последните парламентарни избори. Извън тази процедурна спънка обаче, волята на народа беше категорично изразена – да има възможност да се гласува и по интернет. Сега ще наблюдаваме народното представителство.
Защо се страхува от електронния вот този, който се страхува от него? Ето го по-интересният въпрос. Страхува се или защото разчита на избиратели, които няма да се справят с компютър, или защото му е удобно да опорочава изборите по начини, с които вече е свикнал, които е репетирал, които работят добре, но които няма да работят така добре, ако се въведе алтернативна форма на гласуване. Страхува се и защото електронното гласуване със сигурност ще вдигне активността, а при висока активност фалшифицираният и манипулираният вот имат по-малка относителна тежест. С две думи: страхува се да не се разбута подредената къщичка и той да изпадне от трапезата.
Така че нека видим кой как ще гласува в Парламента. Може би така стана по-добре, защото ще се изясни най-накрая кой кой е, как прави избори и какво очаква от тях. След вота пак ще си говорим…