Николас Гомес Давила беше казал, че „ако нещо не е нелепо, на съвременния човек то изглежда или престъпно, или остаряло“. Този копнеж по нелепостта движи организациите като Български хелзинкски комитет – последна отломка от до скоро голяма международна мрежа, прекратила дейността си в по-голямата част от света. Такива НПО-та, които се изживяват като институции, печелят от изнудване и преследване на една псевдо справедливост, формализирана до абсурден буквализъм. Те или се занимават със съдебно дребнотемие, или защитават отклонения и каузи, които обществото все още приема за осъдителни. Целта е да се печелят пари, след като бъдат осъдени институции и цели държави, а резултатът в повечето случаи е уронване на обществените нрави, девалвиране на ценностите и обида на чувството за справедливост – точно обратното на записаното в програмните документи на „правозащитниците“.
Наскоро БХК напомни за себе си като номинира за Човек на годината австралийският гражданин Джок Полфрийман, излежаващ у нас 20-годишна присъда за умишлено убийство на български младеж. Изборът сам по себе си не е чак толкова интересен, но показва начин на мислене и ценностна система, граничещи с извратеност. Не че тази класация има някакво значение, не че титлата „Човек на годината на БХК“ носи някакво достойнство на онзи, който се кичи с нея, но обществото скочи срещу номинацията. Обществото реагира (бурно) като за броени дни събра хиляди подписи за забраняването на БХК като организация, която „работи против морала и интересите на българските граждани“, а от своя страна БХК оттегли (гузно) номинацията на убиеца с аргумента, че някой друг го бил предложил и тя нямало как да откаже, защото кандидатурата отговаряла на всички критерии.
За какво всъщност се присъжда гръмката титла „Човек на годината“? Както пише в конкурсните книжа – „за принос към правата на човека и правозащитността“. Какво значи да имаш „принос към правата на човека“? Да си измислил някое ново, непознато досега право, заради което могат да бъдат съдени онези, които са го потъпкали, без да знаят, че съществува? Като правото на онзи малоумен дебелак да осъди верига за бързо хранене, защото не го била предупредила надлежно и по достъпен за него начин, че ако плюска по 10 хамбургера дневно, рано или късно ще надхвърли 200 килограма. Или като онази „дама“, която осъдила ресторант, защото прозорецът на тоалетната му не бил обезопасен и тя се пребила, докато се измъквала през него, за да не си плати сметката. Вероятно „Човекът на годината“ трябва да мисли именно така, да има тази душевна нагласа, да изповядва тези ценности и така да вижда съвременния свят и своето място в него.
Оттеглянето на кандидатурата не спасява нещата, гърнето вече е счупено. Но, доколкото това може да успокои БХК, неговото гърне е счупено много по-отдавна, много преди номинацията на Джок Полфрийман – човек, вероятно съжаляващ за случилото се с него и достойно изкупващ вината си. Гърнето на БХК се е чупило по малко всеки път, когато организацията си е играела със справедливостта и здравия разум и когато е прикривала користните си мотиви зад „правозащитността“ – дума станала неприлична заради такива като БХК. Да защитаваш слабия е естествен и красив човешки порив, толкова силен, че лешоядите веднага налитат на него.
Не се знае кой ще бъде новият щастлив носител на титлата „Човек на годината на БХК“. Пък и дали ще бъде щастлив след всичко случило се и казано? Може би Хелзинкският комитет трябва да се замисли дали да не смени името на конкурса. Може вече да не се казва „Човек на годината“, а „Джок Полфрийман“ с цялата си многозначност и конотативна сложност. Така бъдещият лауреат поне ще знае, че наградата му е присъдена за заслуги в един свят, прилъстен от нелепостта.
И така, кой ще бъде тазгодишният лауреат на „Джок Полфрийман“?