Посещението на Вселенския патриарх Вартоломей I разтърси обществото със силата на скандал. Но защо? Толкова съдбоносно ли беше? Какво ново внесе, с какво промени курса на историята? Очевидно все пак го е сторило, защото националната чест се почувства засегната.
Важна особеност на нашата национална чест е култивираната омраза към Византия. Ние мразим всичко византийско, въпреки че централно място в пантеона на националната ни гордост заемат именно онези двама византийци, емисари на Вселенския патриарх Фотий, чиито образи кичим с цветя всяка година на 24 май.
Изведнъж всички се заинтригуваха от отношенията между Вартоломей и Неофит – кой кого как погледнал и как го нарекъл, какво припомнил и какво си поискал. Най-живо се заинтригуваха онези обществени наблюдатели, за които Православната църква е смешна отживелица, Синодът се състои от порочни и разгулни доносници на Държавна сигурност, и когато мълчи е виновен защото мълчи, а когато заема позиция е виновен задето се изказва. Именно за тях църковното посещение на Вартоломей I се превърна в централно събитие и именно те видяха в него скандал.
Защо обаче скандалът да е противоречив? Разбира се, защото е отвъд компетентността на замесените в него, включително и активните наблюдатели. Сега те се чудят кой в цялата работа е „Левски“ и кой „ЦСКА“, кои са „добрите“ и кои са „лошите“, та да се ориентират на коя страна да застанат. Добро ли е православието, ценност ли е или пък е проводник на вредни влияния и заблуди? Пропаганда ли е посещението на Вартоломей I и ако да, то чия: на прозападните кръгове начело с Президента, които искат да покажат, че Православието не е Русия и Русия не е Православието, или пък на русофилите, които копнеят Вселенският патриарх да се изложи с българоненавстническо поведение, за да стане ясно, че сърцето на българите все пак е в Москва, а не в Константинопол.
Както винаги, за да се ориентира човек и да определи себе си, добре е да се обърне към истината, честността и здравия разум. Нека разгледаме основните теми, които бяха обект на обсъждане в медиите.
Номинацията на Стефан Воденичаров за президент
Общественото мнение е единодушно, че това е катализаторът на скандала. Инициативен комитет от обичайните „интелектуалци“ решава да стартира пореден проект. Няма да е зле стартът да се отбележи с подобаващ PR. Канят не кого да е, а Вселенския патриарх. Обаче за да дойде и да си вземе наградата, желана или не, трябва да бъде поканен и от нашия Синод. Нашият Синод едва иска да отправи такава покана, най-малкото защото е твърде прибързана и неподготвена, пък и над отношенията между двамата владици все още тегна онази сянка, която хвърли Неофит, когато след избирането си за патриарх посети първо Москва, а не Цариград, както е по канон. Но, така или иначе, поканата е факт и от предстоящото събитие трескаво започват да се самообслужват всички заинтересовани. Какво са действията на Комитета „Воденичаров“ – целенасочена провокация или обикновена недомислица на прибързани люде? Според мен е второто, въпреки мерака на конспиративните теоретици да изкарат, че е първото.
Орденът „Стара планина“
Веднага трябва да се каже, че инициативата е изцяло на Президента. Ако Правителството има нещо общо, то е само че по закон МВнР трябва да предлага за награждаване чужди граждани. Формално. Очевидно Президентът се е изкушил и той да се включи в данданията – човещина. Но не само. Въпреки че беше обвинен в „гаф“ и Михаил Миков даже поиска от парламента да не се публикува указът за награждаването (като с това показа срамно ниска институционална компетентност), Президентът има своите основания да почете Вселенския патриарх. Най-малкото защото той е човекът, от когото зависи състоянието и грижата за всичките ни църковни имоти в Цариград, включително и за „Св. Стефан“, чиято съдба уж не ни е безразлична. Аргументът на критиците е, че от Вартоломей България е видяла само злини, пък ето на – Президентът го награждава с орден. Обаче наред със злините, които със сигурност заслужават отделен коментар, Вселенският патриарх има и заслуги към България. Например случая, когато в трудни времена за Зографския манастир го спаси и помогна да остане български. Мнозина сигурно помнят историята. В края на 90-те в Зограф са останали съвсем малко български монаси. Тогава пристига старецът-мистик Рафаил, дребно голобрадо човече, с двайсетина руски монаси, за които нашите вестници писаха, че били от КГБ и носели калашници под расата си. Това, разбира се, са глупости, но опасността манастирът да се превърне от български в руски остава. Бъдещият ни служебен премиер, по онова време все още зам.-министър на външните работи Марин Райков и председателят на парламентарната комисия по вероизповедания Иван Сунгарски се вдигат разтревожени при Вартоломей да го молят за помощ и да спасяват манастира. Патриархът извежда самонастанилите се монаси, като им предоставя някакъв скит да се подслонят в него. Няколко години по-късно те стават зилоти и биват принудени да напуснат Света гора. Затова е добре повече да се знае и помни, преди да се отсича категорично едно или друго. Още повече, че в мотивите на Външно за награждаване със „Стара планина“ няма нито един, свързан с България. Те са за научна дейност, за принос в междуцърковния диалог и за ангажираност към световната екология.
Етнофилетизмът
Сигурен съм, че повече от половината коментатори, които щедро се изказаха за визитата на Вартоломей, за първи път чуха думата „етнофилетизъм“ сега. Вероятно също толкова от тях не са слушали, нито пък са чели, речта на Вартоломей в „Александър Невски“, където той споменава тази дума. Въпреки това обаче видяха в цялата работа атака срещу България, укоризнено припомняне на схизмата, простена точно преди 70 години, и опит да се унижи достойнството на нацията. Какво е етнофилетизмът? Това е ерес, която се появява в периода на формиране на националните държави. Тогава църквата съвсем естествено е въвлечена в решаването на политическите проблеми на нацията като неин духовен обединител и морален законодател. Когато църквата започне прекалено много да „обича“ нацията и когато нацията започна да използва църквата за политически и съвсем нецърковни цели – тогава имаме етнофилетизъм. Църквата не различава народности и нации, а само „божи народ“, тоест всички хора, приели кръщението в Христа. Днес по целия модерен свят църквата повече от всякога се използва за политически цели. Именно като протест срещу това аз бих прочел изказването на Вартоломей, а не като вадене на скелети от гардероба и припомняне на схизмата от 1872.
Претенциите за реликвите
Не знам дали беше гаф на Президента да връчи ордена, но със сигурност Вартоломей направи гаф, като повдигна въпроса за реликвите в толкова неподходящ формат и момент. Наистина става дума за богослужебни предмети от два манастира, които са ставропигиални, тоест под юрисдикцията на самия патриарх, а не на местния митрополит. В България такива са Рилският, Бачковският и Троянският манастир. Ако някоя тяхна ценност, светиня или реликва се намираше в музеите на друга държава, нашият патриарх също щеше да бъде длъжен да повдига въпроса при всеки удобен повод. В случая обаче въпросът отдавна е в ръцете на дипломацията и по него е постигнато споразумение. Може би единствено темата за мощите на Цар Самуил отново го изважда на дневен ред. Вартоломей сбърка, защото не прецени правилно ситуацията и загрижеността му беше прочетена като неуважение.
Но колкото и да е сбъркал, никаква катастрофа не се е случила. Истината е, че само по себе си посещението на Вартоломей беше по-скоро безсмислено. Нямаше какво да си каже със Синода, нямаше какво да си каже с Президента, а още по-малко пък с БАН. Ако след отпътуването си се е почувствал употребен, ще го разбера. Що се отнася до ежбите и скандалите в нашите медии, тях си ги има и без Вселенски патриарси. Вартоломей е само поредният повод. Както в оня виц: „Като каза еди-какво-си, та се сетих…“ и всеки започва да пее каквото си знае.
