От доста време една тема се влачи в публичното пространство и колкото повече се износва, толкова по-сюрреалистична става – срещата на Бойко Борисов с българи в Лондон. По-инертната публика остана с впечатлението, че носът на премиера е натрит, същият е приклещен със смели и неудобни въпроси и че много се е уплашил това да не се разчуе в България. Накрая възникна и обобщаващият въпрос: „Защо българската журналистика не смее да зададе на министър-председателя въпросите, които смелите български младежи в Лондон смеят?“.
Стана ми любопитно и реших да изгледам целия запис. Мога да го резюмирам като един час скука, освежена на два пъти – първия път, когато дребна истерична жена с писклив глас се хвърли да обижда всички наред и да тъгува за „Южен поток“ (отдавна доказал несъстоятелността си и затънал до гуша в корупция проект), и втория път, когато след възглас от публиката: „Нова телевизия ни йе жилана тука…“ стана някакъв културен младеж и възпитано попита Бойко Борисов дали, в светлината на написаното в „Шпигел“, когато се погледне в огледалото не вижда в него Пеевски. На което Борисов отговори – не. От това че цялата работа се превърна в събитие, което се предъвква вече половин месец, могат да се направят следните изводи:
1. Във всяка зала има луди, клакьори и активисти;
2. Бойко Борисов няма PR, а имаше и то какъв!;
3. Като цяло българската журналистика е страхлива, некомпетентна и неадекватна с много редки изключения, които обаче отдавна са лишени от национален ефир. Тя служи на цензура, налагана с финансови и икономически средства, а когато такава цензура отсъства, се самоподлага на автоцензура.
Несправедливо ще бъде обаче да разглеждаме българската журналистика като нещо монолитно. Тя се състои от Беновска, нашумяла напоследък с трудно постижими образци на раболепието, състои се и от медиите на Пеевски, които най-безсрамно хулят или славословят според това какви инструкции са дошли от собствениците им. В тези медии работят журналисти за които изглежда не е проблем ежедневно да пишат с много главни букви и много удивителни знаци неща, които всъщност не мислят, ако изобщо си причиняват главоболието да мислят. Някои от тях безспорно са хора, които мразят да правят така, но заплатата им е необходима. Журналистиката се състои също и от месиански настроени телевизионни водещи, които самовлюбено воюват за измислени каузи (като Хекимян и носталгията му по „робството“), напълно забравяйки ангажимента си за обективност. Състои се и от тълпи безименни репортери-лешояди, които тръпнат от щастие при всяка катастрофа, убийство или друго нещастие, тичат с микрофон в ръка, пристъпят пред камерата от крак на крак и с блеснал поглед питат кой е виновен. Състои се най-накрая и от Слави Трифонов, решил да рентира телевизионната си популярност като се превърне в нещо като Николай Бареков, само че с оркестър. Между другото, замисляли ли сте се, че и Слави Трифонов, и Николай Бареков, и Волен Сидеров, даже и Велизар Енчев (сигурно има и други) са все телевизионни герои? Разбира се, българската журналистика се състои и от нормални хора и медии, иначе нямаше да четете това, което четете в момента. Изобщо, картинката е пъстра, има и такива, и инакви индивиди в българската журналистика.
Но да се върнем на въпроса, с който започнахме: „Защо българската журналистика не смее да зададе на министър-председателя въпросите, които смелите български младежи в Лондон смеят?“. Ами, не е вярно. Смее. Много хора и вътре в България ги задават, без да се изживяват като герои. Друг е въпросът, че един смел журналист не пита Бойко Борисов дали вижда Делян Пеевски в огледалото, намеквайки, че двамата имат обща далавера, а се запретва, прави разследване, вижда каква е тази далавера и я съобщава на благодарната и жадна за истина публика. А провокативните въпроси наистина прилича повече да ги задават младежите в Лондон.
