С какво е прочут българинът? Преди да потърсим отговор на този въпрос, нека се опитаме да си го представим. Кой е този „българинът“? Той е някъде там, в далечината, встрани и извън континуума – самотен космат субект, носител на бит и душевност, на когото се случват най-различни неща? За него медиите говорят ежедневно:
„И тази година българинът ще ходи на море в Гърция“.
„Българинът е свикнал да си вари домашна ракия“.
„Колко ще плаща за топло българинът през тази зима?“.
Ех, този българин! Никой не го е виждал, но всички знаят всичко за него! С какво е прочут той, освен с умението си да прави кисело мляко, розово масло и да пее като Орфей?
– Българинът е прочут – ще отговори дори и най-срамежливото първолаче – със своето пословично трудолюбие!
– Браво, моето дете! С какво друго е прочут?
– Ами, със своето пословично гостоприемство!
– Точно така! Друго?
Тук първолачето ще се затрудни и затова ще трябва да продължим вместо него. Освен с всичко казано дотук, българинът е прочут и със способността си „силно да люби и мрази“[1]. Особено да мрази. Да ненавижда, да заклеймява и изобличава. Ето, десетина души поискаха да станат президент на българина и утре ще видим кой от тях ще успее. От своя страна българинът не се поскъпи да дари всекиго от тях с дълбоката си омраза и презрение. Нито един не му се видя достатъчно честен, достатъчно образован и достатъчно кадърен да му бъде президент. Всички лъснаха като марионетки на този или на онзи, на всички им се намериха чуждестранни господари и други кусури. Тези, които не се оказаха от Държавна сигурност, се демаскираха като скъпо платени частни консултанти, едни бяха грозни, други – прости, трети – дебели, четвърти – ниски, половината – луди, а другата половина – криминално проявени… Ама какво сега?! – ще възроптае някой. – Мигар не са такива? Че те ако не бяха, българинът щеше ли да ги ненавижда? И изобщо кой и откъде му ги натресе на българина тези! Бедний, бедний българино! Откъде се появяват пред лицето ти тия омразни особи?!
Хубаво. Освен с таланта да мрази, с какво друго е прочут българинът?
Прочут е с това, че умее и обича да лъже. Да вземем Висшия съдебен съвет. За хората, за които това е само клиширано и изпразнено от съдържание словосъчетание от вестниците и от телевизията, ще припомня какво всъщност представлява тази организация. Във всяка демокрация има три вида власти. Законодателната определя правилата, изпълнителната ги прилага в държавния живот, а съдебната се грижи всичко това да става в атмосфера на справедливост. Справедливостта е морално състояние, неразривно свързано с истината. Висшият съдебен съвет е главата на съдебната власт, той казва от кого ще се осъществява тя. Ако съдебната власт е храмът на истината и справедливостта, то Висшият съдебен съвет е стражата на този храм. В седмицата преди изборите за президент, тази стража показа, че храмът, който охранява, всъщност е храм на лъжата.
Трима-четирима души, сред които главният прокурор и Представляващият ВСС (това е нещо като знаменосецът на храмовата стража, този, който държи високо светлото знаме на истината и справедливостта), се забъркаха в скандал за разпространяване на лъжи. Всичко, разбира се, се върти около това кой колко пари е взел, толкова ли е взел или по-малко, защо ги е взел, като какъв ги е взел, имал ли е право, имал ли е морално основание, трябвало ли е това да се дрънка по телевизията, пращани ли са били папараци да снимат съдии, стигнато ли е дъното на низостта, копае ли се още надолу и обидно ли е едно такова заключение за съдебната система на българина. По един пункт само няма никакви противоречия – да, пари са взимани. Всъщност, изобщо не е интересно за какви точно лъжи става дума в скандала – за тях медиите писаха с огромно удоволствие и в подробности. По-важното е, че всички лъжи бяха доказани. Тоест, доказано беше, че са лъжи. Доказано беше, че магистратите, тези жреци в храма на истината и справедливостта, преднамерено, целенасочено и без никакви угризения лъжат пред аудиторията на националните медии. Скандално ли е това? Очевидно не, след като те с действията си показват, че го намират напълно в реда на нещата.
Подобен е случаят с продължението на „Яневагейт“, също от предизборната седмица. Някакъв адвокат излязъл пред някакъв издател на вестник и признал, че всички компромати, които с такава жар изтичаха през „Бивол“, всъщност са били постановка. Г-н Борисов си отдъхна: казах ли ви аз на вас, ама защо чак сега в навечерието на изборите! Да оставим настрана въпросът, ако наистина това са били любителски домашни записи на Ченалова, Янева и този адвокат, как те са попаднали в уважавания български „-лийкс“ и на какво основание той е преценил, че са достоверни и надеждни, за да ги разпространи на върха на разобличаващия си меч. Да се съсредоточим върху лъжата, която е наша тема. Тук тя е също толкова безспорна, колкото и в случая с ВСС. Въпросът е само дали адвокатът е излъгал тогава, за да изнудва г-н Борисов, или лъже сега, за да му направи услуга. Вярно е или едното, или другото. Няма вариант да не е излъгал в поне един от тези два случая.
Така че българинът наистина умее и обича да лъже, дори когато е съдия или адвокат. А може би особено тогава.
Ама, чакай, чакай! Тук има противоречие! – ще се провикне някой, който чете по-внимателно. – Лъжливи, продажни и престъпни са политиците на българина, а не самият той. Именно затова той си ги и мрази. А те какви са, внимателний читателю, тези политици и съдии на българина? Някакви финландци?
Значи, когато Петното протестира по площадите, е от народа. Когато Петното се кандидатира за президент, вече не е от народа, вече е финландец. Когато онзи, другият кандидат, пляска по главата Волен Сидеров насред „Раковска“, е от народа. Когато посреща с хляб и сол мотоциклетистите на Путин, пак е от народа, даже е съвсем от народа. Обаче когато пожелае да стане президент, вече е финландец. Докато е от народа, българинът го обича, когато стане от „политиците“, българинът го мрази.
Какво означава революционер? Това е човек, който мечтае да замени чуждото статукво със свое. Най-яростните критици на „политическия модел“, най-чистите родолюбци, най-гневните граждани ще дадат мило и драго, за да бъдат част от този модел. Какво направиха спонтанно протестиращите? Формализираха се и се вписаха в пейзажа. Какво направи пламенният народен трибун от телевизионния екран Волен Сидеров? Къде е сега другият пламенен народен трибун от същия екран – Валери Симеонов? Ами Велизар Енчев, ами Слави Трифонов – все телевизионни „бунтари“, устремени към властта. В чия глава може да се зароди мисълта, че да удариш шамар на Сидеров пред камерите, вече е достатъчно да претендираш за държавен глава? Но не е крива мисълта, защото тя закономерно би възникнала във всяка среда, в която ругаеш властта, за да я обладаеш.
И така, след монументалната фигура на Българина, се очертава и още една – тази на Народа. Българинът е характерен с това, че е трудолюбив, гостоприемен, умее да прави кисело мляко, да мрази и да лъже. Народът пък се отличава със своята двоякост. Той се състои от „народ“ и „врагове на народа“ или иначе казано от корумпирани гадове във властта и бедни, но честни хорица извън нея. Тези две категории никога не се смесват, въпреки че отделни индивиди редовно преминават от едната в другата. Особеното тук е само това, че тази част от народа, която е във властта, е враг на народа, докато е в нея.
Горните разсъждения са особено важни, защото помагат да се отговори на въпроса: за кого ще гласува българинът утре? Вече има десетина дежурни социологически агенции, които пробват сили. Между другото, аз следя внимателно какво пророкуват и следващата събота ще направя класация кой колко е познал за първия тур. Но колкото и да са прецизни в работата си, те пак не могат да кажат за кого ще гласува българинът. А отговорът е прост: Българинът ще гласува за Народа! Или поне така излиза от всичко чуто в предизборната кампания. За щастие, това е невъзможно да се случи, защото и Българинът, и Народът не са действителни лица, а приказни герои като Кумчо Вълчо и Баба Меца. Нито съществува някакъв космат Българин извън пространството и времето, нито пък някакъв Народ – неук и простоват Крали Марко, когото всеки гледа да прецака. Няма такъв субект с една воля, един интерес и едно мнение. Затова, както писах по друг повод, пред формулата „волята на народа“, предпочитам „мнението на по-голямата част от гражданите“. Приятно гласуване!
Между другото, използвам случая да напомня, че днес е Архангелова задушница, надявайки се никой да не е забравил. Молим се за задгробната съдба не само на своите близки, но и на загиналите войни. Затова я наричаме и „Мъжка задушница“. И понеже бездруго е ден за размисъл, да размислим не само за Българина и Народа, не само за президента и кандидатите, а и за близките перспективи на тленното си битие. Да си спомним за покойниците и кротко да се приготвим да се присъединим един ден към тях. Когато го направим, ще видим колко ала-бала е всичко останало. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
[1] Хр. Ботев, „На прощаване в 1868 г.“
