Символът на вярата за моите кръщелници

Мили мои кръщелници, вашият блуден, немарлив и лош кръстник отново е пред вас. Бях длъжен да ви кажа толкова много неща, но не ви ги казах. Сега вашите грехове тежат на моята душа. Не ви ги казах не от лошотия, нито защото съм мислил, че не са важни. Не ви ги казах от небрежност, защото не се виждаме, не се чуваме, пък и да се видим или чуем, говорим си за друго. Не знам даже дали се причастявате. Причастявате ли се? За един от по-малките кръщелници съм почти сигурен, че още не е приемал причастие, макар че това е моя грижа. Лоша работа…

Днес много хора казват: „аз съм християнин“ и слава Богу! Не малко от тях са убедени, че за да си християнин е достатъчно да си преминал през силно съкратения в наши дни ритуал и тъй като не разбираш нищо от него, да имаш до себе си кръстник, който уж ги знае „тези неща“. Обаче често и самият той се е кръстил няколко дни по-рано, за да може да кръсти вас. И от „тези неща“ на практика (а и на теория) не разбира. Пък и защо се кръщават днешните хора? Защото така е редно, такава е традицията? За да се покажат родолюбци? Или просто за да могат да се венчаят в църква, защото така е прието? В първите векове да се кръстиш е било все едно да се запишеш доброволец във войската и да се включиш в голямата война на доброто срещу злото рамо до рамо с архангелите и ангелите. Да се кръстиш е означавало (а и днес означава) да станеш член на Църквата – това чудно и безсмъртно тяло, чиято глава е самият Христос. Едно време кръщението е ставало след сериозна подготовка, след оглашение, което е можело да продължи и с години, но когато оглашеният пристъпел към купела, знаел съвсем точно какво прави.

Да си християнин далеч не означава само да си роден в традиционно християнска държава, да си избрал да бъдеш такъв от уважение към родителите си и да си минал през тайнството Кръщение. Да си християнин означава да изповядваш определен мироглед, да имаш конкретно виждане за света. Християнин не е волно самоопределение като „аз съм левскар“. Да си християнин е стандарт. Ще попитате: „Нима Бог не обича онези, които не са християни, онези, които не са приели кръщение?“. Със сигурност ги обича, защото и те са Негови деца. И още ще попитате: „А нима няма да ги спаси и да ги въведе в Царството Си?“. Не знаем и не е наша работа да изследваме. Би било изключително нахално да си въобразяваме, че можем да дадем отговор на този въпрос. Това си е Божа работа. За нас е достатъчно да знаем, че щом сме християни, то Божият промисъл е пожелал да сме такива; в целия необятен свят Бог ни е сложил точно на това място и в това време, където сме, и от нас се очаква със смирение да приемем послушанието си, грижейки се за спасението на безсмъртните си души. Когато се кръщаваме, ние полагаме своеобразна клетва да бъдем християни и тя се нарича „Символ на вярата“.

Затова всеки кръстник е длъжен да обясни на кръщелниците си Символа на вярата, защото Символът е обещанието, което човек дава на Бог и от което е длъжен да не отстъпва нито на йота през целия си живот. „Християнин“ се нарича човек, който изповядва християнския Символ на вярата. Толкоз. Другото – „ама, аз вярвам по свой си начин, вярвам в някаква висша сила, вярвам в Бог, но не вярвам в църквата, „догма“ е лоша дума“ – това са свободни съчинения, „думи лукави за извиняване грешни дела“ (Пс. 140:4). Чуйте какво казва един от най-големите и ерудирани богослови на всички времена – св. Василий Велики:

„Защо сме християни? Всеки ще каже: „Поради вярата“… А който не пази завинаги изповеданието, което сме произнесли при първоначалното ни въвеждане, когато, като се освободихме от идолите, пристъпихме към живия Бог, и който не се придържа към него през целия си живот като към безопасно прибежище той сам прави себе си чужд на Божиите обещания, постъпвайки противно на собственото си обещание, което е дал при изповядването на вярата“.

И понеже Символът е обещанието, чрез което човек се превръща в християнин, и понеже аз, ставайки ваш кръстник, съм гарантирал пред Бог, че вие ще спазвате това обещание, сега ще изпълня дълга си да ви го обясня и след това ще го оставя на вашата съвест и на вашата отговорност. Нищо, което ще ви кажа оттук насетне, не съм си измислил сам: всичко е безукорно в догматично отношение, така че бъдете спокойни – вашият грешен кръстник е просто пощенски гълъб, който ви носи посланието на отците.

Символът на вярата е определен на Първия вселенски събор през 325 и по-късно е редактиран и допълнен с пневматологичната част (за Св. Дух) от Втория събор през 381. От изкривяването и изопачаването на Символа произлизат всички ереси. В окончателния си вид, който изповядваме от 381 до днес (Никео-Константинополския), Символът има 12 члена:

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята,
на всичко видимо и невидимо.

Още в самото начало изповядваме, че Бог е един и че няма други богове. Боговете, които сме почитали като езичници, всъщност са най-обикновени демони, провалени ангели, повлечени от сатаната при неговото собствено падение.

Изповядваме, че Бог е вечен, без начало и край, разумна първопричина за всичко, което наричаме „свят“, „вселена“, „мироздание“, но неизказано по-голям от него. Той обема всичко в Себе Си и затова е „Вседържител“.

Бидейки първопричина, той е и Творец на материалния и духовния свят (небето и земята, видимото и невидимото), а щом говорим за творчество, то извън всякакво съмнение е, че Сътворението е интелигентен, личностен и осъзнат акт – нищо не се е зародило случайно и от само себе си. И няма как да стане, защото без оживотворяващата сила на Бог материята се стреми към опростяване, а не към усложняване, към деструкция, а не към конструкция. Тъкмо това описва вторият закон на термодинамиката – онзи за ентропията.

Земята и небето не са съответно твърдото, по което стъпваме, и онова синьото отгоре. Небето е духовният свят – родина на нашите дух и душа, – а земята е материалният свят, част от който е нашето тяло. Душата често е на границата между двата свята, присъства и в двата. Такава е и Църквата, такава е и котката на Шрьодингер от квантовата теория.

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен,
единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Тук започва да се разкрива тринитарният догмат, учението за Троицата, в която вярваме. Символът на вярата е изповядване на Светата Троица – една от най-шокиращите доктрини, толкова невероятна със своята многоплановост и привидно противоречие в света на трите измерения, че е невъзможно човек да си я измисли сам. А и да е способен, защо нарочно да си създава неудобството да измисля нещо, което после ще му бъде трудно да обяснява?

Бог Отец е първопричина, воля на сътворението. Бог Син е фактическият извършител на сътворението. Бог Дух Свети оживотворява сътвореното, осмисля го и го освещава. Това са три лица (по-точни ще бъдем, ако кажем „ипостаси“) на един и същи Бог – един единствен, неделим и съвършен в своята несложност. Ако трябва да го илюстрирам за по-малките си кръщелници с груб пример: представете си татко си. Той се казва, да речем, Петър. Петър е инженер, Петър е ваш баща, Петър обича да ходи за риба в свободното си време. Като инженер той се грижи за прехраната ви, упражнявайки професията си, занимава се с това, за което е учил, и принася полза на всички; като баща ви дава живот и ви възпитава, обича ви и ви защитава; като рибар ви взима със себе си, за да станете приятели в нещо, което си е само ваше и на никого няма да го разкажете. Но през цялото време това е все същият Петър, вашият баща, вашият отец – един и същ, а не трима различни Петровци.

И така, с втория член от Символа изповядваме вярата си в Христос, който е Бог Син и Бог Слово, второто лице (ипостас) на триединния Бог. Изповядваме, че Той има една природа с Отца, не е сътворен от Него (както безумстват арианите), нито е имало време, в което не е бил, защото именно Той – Бог Слово – е създал времето. Той, както и Бог Дух Свети, има своята причина у Бог Отец, който е първопричина за всичко. Синът произлиза от Отца чрез рождение (нямащо нищо общо с биологичното раждане), тъй както Дух Свети произлиза от Отца чрез изхождение. Това произлизане не е във времето, а извън него, във вечността, тоест е вечен факт и не е имало време, в което Бог Син да не е бил роден от Отца и Бог Дух Свети да не е произходил от Него. Този възглед наричаме „тринитарен догмат“ и той ни определя като християни, показвайки божествения произход на Истината. Християнството не е просто една от многото религии, както и Питагоровата теорема не е една от много на брой хем различни по между си, хем всяка за себе си верни теореми, които описват съотношението между страните в правоъгълния триъгълник. Впрочем това, което в математиката се нарича „аксиома“ и всичко останало се гради върху него, в богословието се нарича „догмат“. Така че когато чуете да наричат някого с презрение „закостенял догматик“, може би става дума за сериозен човек, който иска да гради съжденията си върху здрави основи, върху аксиоми.

Пак ви казвам, мили кръщелници, че тринитарният догмат не е нещо, което човек е в състояние да измисли сам, да го извлече от сетивния си опит или дори от най-развинтената си фантазия; тринитарният догмат е свръх логиката на триизмерния материален свят, на пространството и на времето. Ако ви е трудно да го осмислите – повярвайте в него. Много неща са оставени неразбираеми, за да подтикнат човека да подходи към тях с вярата като с единствен възможен инструмент. А вярата (от която се поражда смирението) също така е и единственият път за постигане целта на човека, която е ни повече, ни по-малка от тази да стане бог по благодат, тъй както Бог е Бог по природа.

Сигурно сте чували и пак ще чуете: „Християнството е пълно с противоречия и с необясними неща“. Помислете: ако някой го беше измислил, щеше ли да е пълно с противоречия?

Това че Бог Син има една природа с Бог Отец се изразява чрез въведената специално за случая дума „единосъщен“. Въвел я е Константин Велики по внушение на своя духовник Осий Кордобски. На името на св. Осий има кръстена улица в София между „Козяк“ и Южния парк, от северната страна на Американското посолство, защото Осий Кордобски, като най-приближен до Константин, е почетен и от синовете му Констанс и Констанций и поканен като несъмнено най-компетентен по делата на държавата и църквата да председателства забележителния Сердикийски събор (343), започнал като Втори вселенски, но не успял да завърши като такъв поради разногласия и оттеглянето на част от епископите в Пловдив. Всичко на всичко 17 от вселенските и поместните събори са канонотворчески (законотворчески) и са проведени в 11 града. От всички тези градове днес само София се намира в християнска държава.

Единосъщието на Отца и Сина е от ключово значение за разбиране на Домостроителството (Божия план за спасението на човека) и най вече на Боговъплъщението, което изповядваме в следващия член на Символа.

Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и
се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

Защо Бог понизява дотолкова Себе Си, че да се облече в плът и да стане човек? Защото човек е неспособен със собствени сили да се очисти от греха. Кой е грехът? Тъй нареченият „първороден грях“ е гордостта, самомнението, самопревъзнасянето и самоотлъчването от Бога. Това е грехът да поставиш своята човешка воля не само наравно с Божията, но и над нея. Това е грехът на сатаната, с който човечеството е заразено и заради който е изгубило първоначалната си връзка с Бог.

Много често ще чуете: „човек се ражда безгрешен“. Ако беше така, човек нямаше да боледува, да остарява и да умира, защото болестите, старостта и смъртта са следствия единствено на греха – на първородния и на греховете, които човек върши волно или неволно, съзнато или несъзнато, поради лош навик, дързост или малодушие през целия си живот поради своята слабост. Свикнали сме да мислим, че смъртта е нещо естествено, нещо в реда на нещата. Не е така. Смъртта е най-неестественото нещо и затова така ни ужасява. Ако смъртта беше естествена, „част от живота“, откъде тогава у нас представата за безсмъртие? От кой сетивен опит идва? Как се е самопородила по еволюционен път? Нещо повече: ние имаме представа за безсмъртие и за нищо друго, не го допускаме като „още нещо възможно“, а съзнателно и подсъзнателно мислим за себе си като за безсмъртни и приемането на мисълта, че „един ден всички ще умрем“, не променя този факт, защото отнякъде знаем, че безсмъртието е отвъд тази смърт, която познаваме.

Ако човек не беше грешен, нямаше да харчи по-голямата част от плодовете на своето творчество, талант и труд за армия, полиция и съдилища – тоест, за да предпазва себе си от собствената си лошотия. Нямаше да го има всичко онова, за което вестниците пишат с най-голямо удоволствие – престъпления, корупция, скандали, перверзии, болести, мизерия, страдания и предателства. Светлата и богоподобна душа на човека, от която произлиза всичко красиво, което той е способен да сътвори, е като отровен извор: в бистрите води е плиснато ведрото с нечистотии. Това е грехът, човек е грешен и трябва да си много глупав или много самовлюбен, за да си въобразяваш, че си безгрешен и нямаш нужда от поправяне.

Тъй като, както казах, човек е неспособен сам да се спаси от греха, Бог съчетава Своята природа с неговата в уникалното същество, Богочовека, Когото наричаме Исус Христос. Същество, трудно за разбиране с логиката, но лесно за приемане със сърцето. Трудно за разбиране, защото както Бог Син е едно от трите лица на един единствен всеобхватен и неделим Бог, така въплътен в Христос е едновременно 100% човек и 100% Бог – една природа с три лица и едно лице с две природи: това е тайната на Боговъплъщението. Формулата 100%+100%=100% е невъзможна в триизмерния свят, както е невъзможен и куб, сгънат не от шест квадрата, а от шест други куба.

И така, с третия член на Символа изповядваме Боговъплъщението, чрез което Бог стана човек, за да съчетае Своята природа с нашата и в смъртта да победи смъртта, като ни очисти от греха. Ще кажете: „Но ние продължаваме да умираме!“. Така е, защото времето не е свършило. Или по-точно свършило е, но не за нас, които сме в него. За онези, които са извън него и към които ще се присъединим след смъртта на телата си, времето вечно започва, протича и свършва едновременно. Ние трябва да изживеем докрай цялото домостроителство, за да бъдем пресъздадени според първоначалния си замисъл. Ние продължаваме да умираме, защото продължаваме да грешим, но грехът вече е изгладен и смъртта вече е победена там, във вечността, както винаги е била. Там, във вечността, ние сме едновременно вечно спасени и вечно осъдени – коя от тези две възможности ще се превърне в реалност, зависи от изборите, които ще направим, докато сме все още във времето. Напуснем ли го или пък свършили то поради изчерпването си, ние вече не ще можем да избираме. Тоест, покаянието е възможно само тук, в този свят и във времето, докато сме живи в плът. Тук трябва само да пожелаем да бъдем спасени и да съчетаем своята свободна воля с щедро подарената ни Божия благодат. Това съчетаване се нарича синергѝя. Именно затова Бог е създал времето вместо да унищожи Адам в мига на грехопадението – за да можем да проявим свободната си воля, чрез смирение да я върнем в синхрон с Божията воля, така че Божията воля да стане отново наша, и по този начин да се богоуподобим.

Но защо му е на Бог да се уподобяваме на Него? Не всичко ни е дадено да знаем, но вероятно поради това, поради което и Той Самият е триединен, с три ипостаси – заради любовта. Защото любовта не може да има само субект, трябва да има и обект. А Бог е любов.

Въпросът за богочовечеството на Христос, за неговото единосъщие с Отца, за природата и волята му е карал ойкумената (цивилизования свят) да се тресе от ереси и различни лъжеучения в продължение на целия IV век, че и след това. Скъпи кръщелници, и днес мнозина разсъждават за християнството и за истината за истинската истина в него. Ако имате съмнения, ако чуете, например, че Христос е извънземно от много напреднала цивилизация, или пък че Христос не е Христос, а само предтеча на някой човек, който обявява себе си за истинския Христос, ако ви кажат, че е достатъчно да вярвате в някакъв бог, все едно какъв, то лесно можете да намерите твърда почва под краката си. Нашата вяра е определена и формулирана от:

Словото Божие (Евангелията – трите синоптични на Матей, Марк и Лука плюс евангелието на Иоан);
Светото Писание (което включва и Евангелията, но ги казах отделно, защото са център и основа на всичко останало);
Светото Предание (за което се грижи преди всичко Църквата);
Светоотческото наследство (четете от време на време простичките и космически по дълбочината си беседи на Иоан Златоуст!);
Постановленията на Вселенските събори, включително Символа на вярата.

Ако някъде там намерите, че Христос е извънземен, че е проповядвал прераждането на душите, че е бил женен и е имал деца, че всички религии са по същество еднакви или друго нещо подобно, значи – вярно е. Обаче няма да намерите.

И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

С това изповядваме, че вярваме в конкретна историческа личност и в конкретни исторически събития, случили се на конкретно място, в конкретно време, с конкретни участници и описани в Евангелията; вярваме в това, а не в някакви символи, притчи и легенди с алегорично значение; иносказания, които можем да тълкуваме така, както правим анализ на поетическа творба.

Правило ли ви е впечатление, мили кръщелници, че в храма над царските двери към апсидата с олтара има разпятие. В основана на това разпятие почти винаги е изобразен череп с кръстосани кости като на пиратско знаме. Знаете ли какво символизира? Гроба на Адам. Смята се, че Адам е погребан на Голгота и точно на това място е издигнат кръстът, където Христос побеждава смъртта. Кръстната смърт и възкресение не символизира а действително Е смъртта на стария Адам и раждането на новия Адам, смъртта на стария човек – роб на греха, и раждането на новия човек, очистен и готов да наследи Царството Божие, „приготвено за него от създание мира“ (Мат. 25:34). По същия начин и в същия ред Кръщението не символизира, а действително Е нашата доброволна смърт във водата – едновременно гроб и утроба, – след която ние сме пресътворени в нови човеци, в новия Адам, в християни. Ако Бог не беше умрял наистина, как би възкръснал, в което вярваме според следващия член? Ако ние не умрем и не възкръснем в Кръщението, как ще получим подареното от Бог безсмъртие?

И възкръсна в третия ден, според Писанията.

Отново изповядваме вярата си в Евангелията и в точността на всички описани в тях събития. Обърнете, кръщелници, внимание на думите „според Писанията“. Те казват, че всичко, пророкувано в Стария завет, се е изпълнило до последната йота в Новия, защото Христос казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня“ (Мат. 5:17). Много важно е да не забравяме, че с живота, делата, смъртта и възкресението Си Исус Христос дума по дума изпълнява пророчествата на Стария завет. Това е така, за да няма съмнение, че именно Той е Този, за Когото са говорили пророците векове по-рано.

Какво значи „пророк“, малки и големи мои кръщелници? Човек, който предсказва бъдещето? Не. Пророкът е човек, който узнава и разбира волята Божия, за да я предаде на другите човеци. Предсказването на бъдещето е само част от този процес. Да знае бъдещето може само Бог и отчасти Архангелите (поради което иконографският канон ги изобразява със „зерцало“ – стъклена топка), защото Бог им е дал.

Както ще видите в чл. 8 на Символа, Свети Дух действа в творението още от самото начало, но в човеците пребъдва по различен начин и в различна степен. Всеки покръстен християнин, приемайки дара на Светия Дух (което означава не различните дарби, а самия Дух като дар) става Цар, Свещеник и Пророк. Цар, за да стопанисва Творението; Свещеник, за да го принася на Бог; Пророк, за да знае винаги волята Божия. Как да я знае? Чрез сърцето и съвестта, която е гласът на живия Бог в душата на човека и връзката между неговия микрокосмос и макрокосмоса на Творението. Когато вътрешният и външният свят, човешката и Божията воля са в хармония, тогава съвестта е спокойна.

И така, във времената преди Боговъплъщението тези, които са знаели волята Божия, са били пророците. Това определя и начина, по който подхождаме към разбирането на Стария завет. Още в късната античност се оформят две големи направления в богословието, свързани с първите големи богословски школи – Александрийската и Антиохийската. Според първата Старият завет трябва да се разглежда по-скоро алегорично, докато според втората трябва да се разглежда по-скоро исторически. Ориген пък казва, че както човекът трябва да се разглежда като дух, душа и тяло, така и към Стария завет трябва да се подхожда по три начина едновременно: буквален, символичен и мистичен. Тук няма да се разпростирам върху тях, скъпи кръщелници, защото темата е твърде голяма.

Важното е да отбележим, че правилният подход към Стария завет е да го разглеждаме като предобраз на Новия. Всеки сюжет, всяка сцена, всеки образ, всеки символ от Стария завет е предобраз на сюжет, сцена, образ или символ от Новия. Затова изповядваме „възкръсна в третия ден, според Писанията“, за да няма съмнение в пророчествата, в континуитета и свързаността между двата завета – свидетелства за действието на благодатта на Светия Дух в света.

И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.

Изповядваме вярата си, убеждението си, че Исус Христос – 100% Бог и 100% човек, носител на нашата природа, заедно със Своята – е излязъл от света на времето и се е поселил в света на вечността. Ето: нашата природа е прославена, човечеството е обòжено, целта е постигната и смисълът е изпълнен, образът и подобието се е съчетало със своя Творец.

Христос застава редом до Отца в плът, не само в дух. Има ли други такива? Има: пророк Илия и св. Богородица. Защо е важно да знаем и изповядваме това? За да укрепим вярата си, че когато времето се изпълни и дойде моментът да свърши (този момент е във вечността, следователно не само ще бъде, но е бил и в настоящия момент също е, защото Господ казва: „…иде час, и дошъл е вече…“ (Иоан 5:25)), ние ще възкръснем, тоест, ще бъдем пресътворени, в плът и в плът ще останем нетленни и безсмъртни; тогава ще се изпълни и завърши седмият ден на сътворението и ще започне осмият, денят на пакибитието, денят, за който пише в Апокалипсиса „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали…“ (Откр. 21:1).

Виждате ли, кръщелници, колко смешни са препирните за възрастта на света: едни казват: „Шест хиляди години“; други казват: „Четири милиарда и половина“; трети: „Седем дни и то незавършени“ – от гледна точка на вечността, която е естественото състояние на Творението, това са само думи. Никога не забравяйте, че времето е аномалия, от която произтичат всичките ни неприятности. Времето е наше спасение, но и наше наказание.

И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви
и царството Му не ще има край.

Ето го осмият ден. Ето я вярата ни в него, която изповядваме в Символа. Вярваме, че когато времето върши (защото то не е безкрайно, а има начало и край), светът ще бъде пресътворен, а доброто и злото, които в момента са смесени, ще бъдат отново разделени на чисто добро и чисто зло. Това означават лявата и дясната страна на Божия престол в деня на Страшния съд – отдясно ще застанат тези, които са се съчетали с чистото добро, а отляво – онези, които са се съчетали с чистото зло. Тогава вероятно ще свърши и свободната ни воля, защото няма да е необходимо вече да избираме между добро и зло. Тогава нашата воля и Божията воля ще бъдат едно – висшата и съвършена Свобода. Но какво и как ще стане знае само Бог, а ние можем смирено да предполагаме, без да удряме с юмрук по масата и да настояваме непременно за отговор.

Ние вярваме, че времето не е безкрайно, историята не е безсмислен цикъл от събития, хаотична спирала от причини и следствия. Историята има своето начало с грехопадението в Едем и свой край в деня на Страшния съд. Историята е лаборатория на нашето богоуподобяване. Тя има последователност във времето само от наша гледна точка, докато от гледна точка на вечността миналото, настоящето и бъдещето вече са се случили, случват се в момента и предстои да се случат, което е едно и също. Когато времето се изпълни и свърши, ще преминем във вечността, в която Царството Божие „не ще има край“.

И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда,
Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина,
и Който е говорил чрез пророците.

С този член изпълваме и завършваме изповядването на вярата си в Светата Троица. Тъй както Бог Син се „ражда“ от Отца, така Бог Дух Свети „изхожда“ от Него преди всички векове. Всичко става по волята на Отца, извършва се от Сина и се освещава от Светия Дух. Отец, Син и Свети Дух са три лица, три проявления на един и същи Бог – не могат да се слеят един с друг и не могат да бъдат разлъчени.

Това е знаменитият член на Символа, заради който се разделят католицизма и православието. За него и за другите различия между тях си заслужава да говорим отделно (и ще го направим!), защото темата е голяма. Тук е достатъчно да запомните, че православната формула е тази, определена от Втория вселенски събор и останала непроменена през вековете (и никой по света не спори по този въпрос), а допълнението Filioque (според което Духът произхожда не само от Отца, но и от Сина) се въвежда по-късно по ред канонични и политически причини. Въвеждат го съвсем добронамерено впрочем, заради арианството на готите, но все пак то нарушава тринитарния догмат и макар да не е единствената причина, е формалният повод за разделянето и отдалечаването една от друга на източната и западната църкви.

Във времената преди Христа волята Божия е стигала до хората от Светия Дух чрез пророците. След Христа получаваме благодатта на Светия Дух в тайнствата Кръщение и Миропомазание.

В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.

„Църква“ може да означава сградата, в която се извършва богослужението. Може да означава поместна общност. Може да означава и някаква деноминация, да речем „църква на адвентистите от седмия ден“. Но това, в което вярваме и което изповядваме в деветия член на Символа е „едната, свята, вселенска (съборна) и апостолска“ Църква с главна буква.

Защо е „една“? Защото така е установена от Бог. Господ не е казал на апостолите всеки да направи за себе си отделна църква и да застане начело. Нито им е казал за всеки народ да направят индивидуална църква според разбиранията и обичаите му. Църквата е богочовешки организъм, начело на който стои Исус Христос, а ние сме членовете на този организъм. Този организъм може да е само един, като един е и Исус Христос, Който го оглавява.

Защо е „свята“? Поради причината, по която е свято и всяко свято нещо – защото е осветена от Свети Дух. Светостта е атрибут на Бог („да се свети Твоето име“ – казваме в „Отче наш“ не като пожелание, а като констатация) и Светият Дух освещава с нея творението и тварите. Когато на Петдесетница Дух Свети слиза над апостолите във вид на огнени езици, тогава се ражда Църквата и се освещава, защото благодатта на Светия Дух вече е в нея и започва да действа чрез тайнствата.

Защо е „вселенска (съборна)“? Вселенска е, защото не се ограничава от никакви териториални граници. Граничи само с Царството Божие и не само граничи, но и действително е царството божие на земята. Съборна пък е, защото обединява всички кръстени християни в един организъм, без при това да ощетява или омаловажава тяхната индивидуалност. Всеки от нас носи в себе си Църквата в нейната абсолютна цялост и пълнота, а не парченце от нея, което само по себе си няма никакъв смисъл. Това е съборността. Тя е различна от колективизма, при който човекът е безименна бурмичка в машината. Тя е различна и от индивидуализма, при който самотата и отчуждението могат да доведат личността до умопомрачение.

Защо най-сетне е „апостолска“? Защото тръгва от апостолите и продължава без прекъсване до днес чрез тайнството Свещенство. Организация, в която е прекратено тайнственото (посредством Тайнство) предаване на благодатта от апостолите на техните приемници чрез ръкополагане, не е църква (или по-добре да кажем: не е Църквата – едната (единствена), свята, вселенска и апостолска). На споменатата вече Петдесетница, рождения ден на Църквата, когато Свети Дух слиза над апостолите във вид на огнени езици и ги облагодатява, тогава се поставя начало и на йерархията (буквално от гръцки „свещеноначалие“ – това е свещеничеството). От апостолите та чак до ден днешен свещеничеството се предава чрез полагане на ръце и приемане на онази благодат на Светия Дух, която са приели апостолите. Свещенството е едно от тайнствата, чрез което свещениците се удостояват да извършват и другите тайнства. Най-голямата власт, която имат свещениците, е да свързват и да развързват, да прощават и да задържат грехове. Тази власт не произтича от човешката им същност, а от Божията благодат, предадена им в тайнството Свещенство.

Църквата е една, свята, вселенска и апостолска. Ние вярваме, че спасението е възможно само в нея и чрез нея. Не бъдете от онези, които казват: „аз вярвам, но на църква не ходя“ или „аз се моля, но се моля със свои думи“. И не се поддавайте на съблазънта да хулите Църквата, казвайки: „Църквата може и да е добра, но свещениците са лоши!“. Кои сме ние та да съдим? Способни ли сме, дадено ли ни е да съдим? Църквата е на 20 века. Няма толкова старо политическо образувание, за институция да не говорим. Църквата взима решения бавно, но един ден, дори и след векове, се оказва, че решенията ѝ са били правилни. Ние не влизаме в Църквата с маршова стъпка, за да я критикуваме от позицията на въображаемата си безпогрешност, а смирено и със съкрушение припълзяваме в нея, за да просим спасение за душите си.

Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

Кръщението наистина е само едно и не може да бъде повече от едно, защото и Бог се въплъти, умря на кръста, възкръсна и се възнесе, за да седне отдясно на Отца, само веднъж. Казахме вече, че кръщението е доброволно умиране и доброволно раждане, разрушаване и пресътворяване в подражание на стореното от Христос. То не е просто ритуал, не е символ на нещо или пожелание за нещо. Кръщението е страшно тайнство, случващо се реално в духовния свят, както и причастието не е символ, а реално съчетаване с Господ в духовния свят. Кръщението очиства човека от първородния грях и го прави достоен за наследник на Царството Божие. Защо тогава, щом очиства, се изповядваме и причастяваме? Защото и след кръщението не спираме да грешим, такава е нашата природа, доброто и злото все още живеят смесени у нас и злото е твърде силно, за да успеем да се справим с него без Божията помощ. Но тъй както Христос веднъж умря на кръста и веднъж възкръсна, така и кръщението, което приемаме за опрощаване на греховете, може да бъде само едно.

Чакам възкресение на мъртвите.

Изповядваме целта и смисъла на живота си. Те не са в този свят, а в отвъдния; не са в това време, а в бъдещето; даже не са във времето, а във вечността. Християнинът е чужденец на този свят, неговото обиталище е в Царството Божие и светците са негови съграждани. На този свят християнинът гледа като на (по думите на св. Василий Велики) „училище, в което човек се учи да познава Бог“. Какво ще научим? Всеки сам избира и решава. Когато дойде време да умрем, ние ще си кажем: „Най-сетне се завръщаме! Уморихме се от тази чужбина, иска у дома“.

И живот в бъдещия век! Амин.

Ето: нашата цел е там, в бъдещия век, в осмия ден, когато времето ще свърши и ще се превърне във вечност, когато доброто и злото ще бъдат разделени едно от друго и всяко ще заеме полагащото му се място. Ако изповядваме това не само на думи, но то стане наше убеждение и мироглед, с учудване и радост ще отбележим колко неуязвими сме станали за всичко около нас. За жалост, това изповядване трудно се превръща в истински начин на живот, защото сме прекалено обвързани с телесното и страстно обичаме света, който познаваме чрез сетивата си, а не с разума, душата и сърцето.

И така, мили мои малки и големи кръщелници, ако вие наистина сте вярващи християни (а би трябвало да сте такива) и ако някой ви попита: „Вярващи, вярващи, ама в какво точно вярвате?“, вие го погледнете с кротка усмивка и със смирение му отговорете така:

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.
Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.
И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.
И възкръсна в третия ден, според Писанията.
И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.
И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.
И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.
Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.
Чакам възкресение на мъртвите.
И живот в бъдещия век! Амин.

Това е всичко. И бъдете верни на обещанието, което сте дали; бъдете верни на вярата си (виждате ли колко си приличат думите „вяра“ и „верен“?), защото в Апокалипсиса Бог чрез св. Иоан Богослов казва на ангела на Смирненската църква: „Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота“ (Откр. 2:10).