Ето че бедността споходи и нашата горда, весела и безгрижна компания. Споходи ни като капризна и зла бабичка, като кисел синдик на фалирала фирма, който още във въздуха улавя всяка радост и я прибира за себе си, преди да е стигнала до душата. Далаверата вече не течеше такава, каквато беше текла. Земите, които бяхме купили за толкова много пари, сега бяха пущинак. Срамувахме се, че се бяхме поддали на истерията и на илюзията, че България ще стане световна столица на голфа и че всяка педя българска земя подлежи на регулация, на застрояване и на неизбежна рентабилност. Заради такива като нас, хиляди селяни успяха да продадат за луди пари пустеещите си ниви, които не бяха докосвали нито те, нито дедите им, нито смятаха да ги докоснат децата им. Сега всички те злорадо потриваха мазолести ръце и с пълни банкови сметки гледаха недовършените луксозни жилищни комплекси на лакомите гражданя.
Ние, слава Богу, не бяхме започнали да строим и не дължахме пари на банки и лихвари, та засега се очертавахме само като посърнали притежатели на земеделски земи по всички краища на страната. „Нищо! – опитваше се да внесе бодрост в общото униние Хер Дидев. – Когато нещата станат още по-зле, когато стигнем дотам, че да няма какво да се яде, ще си отидем на земите и ще отглеждаме жито и картофи за лични нужди”. Усмихвахме се кисело на тези приказки, но нищо не можеше да измие горчивия вкус от осъзнаването, че сме се прецакали гръмотевично.
Така, потънали в мизерия, срам и самопорицание, през един прекрасен слънчев уикенд в началото на септември решихме да се оттеглим в селската къща на Милен. В други времена щяхме да отскочим например до Тоскана, където есените са тъй омайни, ухаещи на санджовезе, овче сирене и кестенов мед, или пък към Кипър, за да наградим уморените си сетива с чудесата на сирийската кухня, но сега трябваше да се задоволим с огризките, които ни подхвърляше съдбата, след като цинично се беше погаврила с нас. Сега на нас ни се полагаше единствено сънливото бръмчене на мухите под някоя клюмнала селска асма.
Къщата на Милен се намираше в подножието на Средна гора, във вилната зона на едно софийско село. Беше съвсем скромна. Надали имаше повече от 400 кв.м, а камината на долния етаж беше съвсем миниатюрна, само колкото да се каже, че има камина. Вярно, цялата западна стена на хола беше голям френски прозорец, но от него се виждаше не морето, нито заснежените зъбери на Алпите, а единствено безрадостната гледка на малката градина, в която едва имаше място за няколко педи морава с райграс, малко езерце със златни рибки и дървено мостче над него. Мостчето слизаше право към голямата порта на двора, до която беше и волиерата на двете едри рижави германски овчарски кучета. Тъй като времето беше разкошно – ясно и слънчево, без да е прекалено горещо – ние седяхме в каменния кьошк с пещта и скарата и с тежката дъбова маса за не повече от 15 човека.
Милен извади от фризера бутилка от онази нежна ухаеща на индрише ракия и сложи по средата на масата голяма купа със салата от домати, краставици и печени чушки със зехтин. Наля в малки чашки и те веднага се запотиха.
– Кога каза, че ще дойде Батко? – попитах, след като любезно казах „наздраве” на приятелите си.
– Трябваше вече да е тук – отговори Милен. – Но нали го знаеш: откакто се захвана с политика, е много зает. Все тича насам-натам, все се среща с този и онзи, явява се по телевизора, наставлява… Важен стана, тежък.
– А не беше такъв човек. Но всеки се върти. Колкото по-дълго живееш, толкова повече промени преживяваш – хипи, юпи, либерал, консерватор, хедонист, циник…
– Когато човек одъртее и вече за нищо друго не става, захваща се с политика.
– Така е, ако е човек като нас. Я виж младите натегачи, дето са активисти още от ученическата скамейка!
– Интелигентният човек, дори да попадне в политиката, тласкан от някаква трудно обяснима ексцентричност, остава в нея временно и то с омерзение.
– Имах едно гадже в университета – каза Джовани и си сипа още една лъжица салата. – Тя беше сгодена и въртяхме любов само до сватбата ѝ, на която ме направи свой шафер. Беше много забавно. Обещахме си, че на 31 декември 1999, тоест десетина-дванайсет години по-късно, точно в 12:00 по обяд ще се срещнем на централния вход на университета между Евлоги и Христо, ще видим кой докъде е стигнал с живота и ще се приберем по домовете си, за да се приготвим да посрещнем новата 2000 година всеки със семейството си. Когато си на двайсет и две-три, десетина години са почти геоложка епоха, вечност.
Тогава аз бях сигурен, че ще се явя на тази среща във вид на застаряващ хипар с дълга, започваща да се прошарва коса, протрити дънки, гердани и едва ли не – китара на рамото. Истината е, че в навечерието на 2000 година ходех подстриган на канадска ливада и с шити по поръчка костюми. Разбира се, не отидох на срещата, както вероятно не е отишла и тя. Та така се въртят хората във времето. Причината са антибиотиците. Преди да ги изобретят, хората са живеели по около 45 години. А вижте ме мен сега: догодина ще стана на 50 и все още съм като момченце. И знаете ли какво? Всеки ден, всеки час откривам по нещо ново, което ме променя. Осъзнавам неща, които сами по себе си са елементарни и се чудя как ги разбирам едва сега. И какво щеше да бъде, ако не бях доживял тази възраст, ако не бях прочел тези книги, ако не се бях срещнал с тези хора и ако не бях проумял неща, които винаги съм знаел на теория, но едва сега наистина разбирам. Ако бях умрял преди десет години, никога нямаше да постигна това познание и това разбиране на света, което имам сега. Колко ли повече ще разбирам и колко ли повече ще зная след още десет години, стига да не ме обезсмислят синилната деменция и алкохолът. Ако не ме обезсмислят, тогава може би ще се явя във вид на 60-годишен хипар с гердани, съдрани дънки и китара на рамо.
– Не разбирам само – намеси се и Хер Дидев – какво общо имат антибиотиците и продължителността на живота с това, че Батко стана политик.
– Това – отговори Милен, – че ако беше умрял преди 5-6 години, щеше да умре като един богат и циничен наглец с расистки убеждения, на когото изобщо нямаше да му пука за обществените дела, за бедните, за икономиката, за земеделието, международните отношения и всички останали простотии. И през ум нямаше да му мине на стари години да тръгва да гради нова кариера в ново поприще. Ето за това става дума и извън всякакво съмнение, за всичко са виновни антибиотиците.
Всъщност беше твърде съмнително дали на Батко толкова му пукаше за обществените дела и дали искаше да помогне на другите или само на себе си в едно ново поприще, след като се беше провалил на старото. Дали искаше да изпълни така наречения „дълг към обществото”, дали искаше да остави след себе си следа? Или пък чешеше патологичната си суета, къпейки се в медийна популярност и във възхищението на дежурните подмазвачи. А може би просто гледаше на политиката като на доходен бизнес. Или пък имаше от всичко по малко, защото личности като Батковата бяха сложни и многопластови – нищо, което кажеше такава личност, нямаше само едно значение, както и нищо, което правеше тя, нямаше само една причина и само една цел.
– Ей, ей! – извика Милен и се надигна на пръсти, за да може да види улицата над покрива на къщичката на охраната. Задната част на двора, където беше кьошкът с огнището, се издигаше доста над предната, така че можеше да се надникне над иначе високия зид между рехавите, нежно пожълтели корони на двете брезички. – Я го разкарайте тоя таралясник!
Пред двойната дъбова порта се мъчеше да паркира малка кола – новичка, но евтина. Мъчеше се да застане така, че да не задръства тясната уличка. Милен възмутено хвърли настрана салфетката, която беше натикал под брадичката си, стана и с големи крачки тръгна към портата. От възмущение устата му се беше свила в малка точка под клюнестия нос, а очите му се уголемиха и изпъкнаха като на дълбоководен хищник. Ние с Хер Дидев поклатихме глави и си сипахме по още една ледена ракия.
Портата скръцна заплашително и Милен излезе на улицата. Аз си отворих бира. Чу се хрущене на чакъл, а после немощният двигател на скромния автомобил угасна и се затръшна врата. Хер Дидев смачка една печена люта чушка в салата си. Портата скръцна отново и Милен се появи обратно в градината, придружен от Батко, който плетеше крака под тежестта на голяма хладилна чанта.
– Я! Батко – удиви се като дете Хер Дидев и стана да му помогне.
Както се оказа, хладилната чанта беше пълна с осолени вратни пържоли, кълцани наденици, флейки и свински каренца, мариновани в бренди, мед и чесън още предишната вечер. Хер Дидев с грижата на добър стопанин прехвърли всичко в тави и подреди тавите до скарата, а Батко обърса морно чело и си отпуши една бира.
– Надявам се, че има тиквички и патладжани – каза през мустаци от бирена пяна.
– Какъв е тоя автомобил? Къде ти е аудито? – попитах аз.
– В гаража. Нали знаеш, не върви да се показвам с него пред избирателите.
– Че какво толкова! Ауди като ауди – съвсем скромна и семпла кола…
Вместо да се докачи, Батко поклати глава като изтерзан от житейски опит мъдрец.
– Не знаеш какви са хората! Има такива, за които аудито е като летяща чиния и ако ме видят с него, ще решат, че съм кой знае какъв милионер. А, както знаеш, за много хора „милионер” е мръсна дума. Като „политик”, „бизнесмен” и „сутеньор”, макар не винаги да знаят какво означава последното.
– Аз пък мисля, че трябва да е точно обратното – каза Хер Дидев с присъщата си интелектуална наивност.
– Какво, „сутеньор“ да е вид комплимент?
– Не, не за сутеньора. Много по-добре е в политиката да влезе богат човек, отколкото беден човек. Богатият ще дава, докато бедният ще гледа да взима. Богатия не можеш да го купиш, докато бедният сам гледа да се продаде. Хайде, сякаш и ние не сме плащали на депутати!
– Това е логиката – каза Милен. – Обаче според психологията наистина трябва да си скриеш аудито в гаража и да се правиш на сиромах.
– Поне да беше Мазерати – с горчивина каза Батко, – че да го крия!
– Като ще влизаш в политиката, трябва да си готов и за по-големи простотии – казах аз, воден от личен опит.
Разпалихме огнището с букови цепеници. Леко розовата стегната дървесина на това растение с гладка кора е може би най-подходящата суровина за жар. Докато напичахме празната скара, обърсахме я с половин глава лук – хем да я почистим поне малко от малко, хем да махнем прегорялата миризма от предишното печене. Хер Дидев отбеляза, че миризмата се махала най-добре с лимон, но ние му казахме да си гледа работата. Той не се обиди, защото е широко скроен интелектуалец, въпреки че притежава частно радио и няколко търговски компании.
Първо хвърлихме на скарата кълцаната наденица, не защото се нуждае от най-силна жар, а защото върви най-добре с бира, а ние винаги пием бира между ракията и червеното вино. После дойде ред на млечното телешко, но то не се брои, защото винаги го оставяме почти сурово (обилно наръсено с розов, бял и зелен пипер и морска сол, но след като слезе от огъня). Откъм скарата се разнесе изтънчен аромат, който учудващо бързо влезе в хармония с евтиното испанско tempranillo, с което възнамерявахме да го полеем.
– И сега какво? – попитах, след като отхапах парче наденица и се покапах със соса, който цръкна от него. – Какъв си точно в новата партия?
– Организационен секретар – скромно каза Батко. – Редя структурите и одобрявам хората.
– Ходиш ли по села и паланки на срещи с избирателите?
– Ходя, къде ще ходя, че да не ходя…
– И какво им говориш?
– Предимно за вдъхновяващи неща. За повече пари и по-малко труд. Тях друго не ги интересува.
– И те вярват ли ти?
– Ами, да! Защо да не ми вярват? Аз съм искрен, не им говоря празни приказки. Освен това ги обичам и те го усещат.
Милен свали от скарата един почти суров телешки медальон и му сложи отгоре бучка масло по стар френски обичай. Хер Дидев побутна към него гарафата с червеното вино.
– Не разбрах – каза Милен и разнесе маслото, докато то съвсем се втечни и разтвори в себе си морската сол, – не разбрах кого обичаш и защо. Обичаш избирателите си и ги обичаш, защото са бедни и онеправдани, така ли?
– Точно така – каза Батко с известно неудобство, но в общи линии искрено.
– Какво значи да обичаш бедните – казах аз и преминах от бира на червено вино. – Никой не може да обича изобщо. Не можеш да обичаш изобщо учителите, балерините, офицерите или метеоролозите. Дори децата и животните не можеш да обичаш изобщо, колкото и да се умиляваш от тях. Обичаш конкретно дете или конкретно животно. Така и с бедните, Батко. Да обичаш бедните, значи да обичаш някой конкретен бедняк и то да го обичаш единствено заради това, че е беден. Да го обичаш не защото той те обича теб, не защото е нежен, добър и интелигентен, не защото прави твоя живот по-добър, не защото се жертва, а именно заради това, че е беден и заради нищо друго. Ето това според мен значи да обичаш бедните. Да ги обичаш значи да обичаш конкретния бедняк Пешо, дори когато той е тъп, злобен и жесток, когато те кара да страдаш, когато кара близките си да страдат, когато краде и насилва, когато измъчва за удоволствие, значи да го обичаш въпреки всичко това, само защото е беден.
– Е, не е точно така… – каза Батко.
– Добре – каза Милен, нежно докоснат от първата чаша вино, – Ти обичаш бедните, така ли?
– Точно така – каза Батко, сериозен и зрял като истински политик.
– И им обещаваш, че ще дадеш всичко за тях, ще се бориш за тях, ще се бориш да не са повече бедни, така ли?
– Да, така им казвам и те ми ръкопляскат – каза Батко с достойнството на истински лидер.
– Но щом обичаш бедните, ще ги обичаш ли когато спрат да са бедни? Защото, както стана ясно, ти ги обичаш само заради това, че са бедни, тоест, когато спрат да са бедни, когато ти победиш и подобриш жизненото им благосъстояние, ще изчезне единствената причина, поради която си ги обичал и ти вече няма да имаш за какво да ги обичаш. Така поне смятам аз.
– Или иначе казано – допълни Хер Дидев, – то е като да обичаш жените и от любов към тях да искаш да се превърнат в мъже.
– Наистина – намесих се и аз, – щом обичаш бедните, трябва да се стремиш да ги държиш бедни, за да продължиш да ги обичаш.
– Именно – чукна се с мен Милен, – това вече е зряла и професионална политика: обичай бедните и ги дръж на всяка цена бедни, за да можеш да продължиш да ги обичаш! Наздраве!
Понеже нужното количество месо вече се изпече, дойде ред на зеленчуците. Освен тиквичките и патладжаните, Милен хвърли на скарата и няколко дебели резена целина и червено цвекло. Хер Дидев измъкна отнякъде корен хрян, настърга го през сълзи, разбърка го с много оцет и сол и заля с него горещите зеленчуци. Батко се беше отдалечил на няколко крачки и енергично говореше по телефона. По изпънатия му гръб можеше да се заключи, че разговаря с или с лидера, или с генералния спонсор на партията. Наточи се още червено вино, а когато всичкото месо свърши, Милен извади от хладилника прясна домашно направена руска салата и бутилка водка „Белуга”.
– Аз предпочитам „Юрий Долгорукий” – каза политическата фигура Батко с леко удебелен език, – но като няма риба, и ракът е риба.
– Зависи от рака и от рибата – доразви мисълта му старият гурман Хер Дидев. – В много случаи ракът е за предпочитане пред рибата, например когато първото е лангуста, а второто – копърка.
– Като не щеше „Белуга” – сопна се Милен, – Пий коняк!
И тръсна пред Батко една с извратена крушовидна форма бутилка Курвоазие ХО. Батко си наля в тумбестата тъмносиня чаша и изключи мобилния си телефон, сякаш за да скъса всички връзки с постния и плосък свят отвъд дувара на Миленовата къща – свят на скучни мисли и на просълзено лицемерие. Свят, в който…
– Аз съм лицемер – каза Батко и избърса пиянска сълза от ъгълчето на окото си. – Аз съм лицемер и ми се повръща. Един от най-важните морални принципи на хората, формулиран още от Конфуций, гласи: “Не причинявай на другите това, което не искаш да причинят на теб”. Но има случаи когато, ако не искаш нещо да се случи на теб, трябва да го причиниш на някого другиго. За да запазиш живота си, понякога трябва да отнемеш чужд живот. Или пък конкуренцията. Причиняваш на другите точно това и нищо друго освен това, което не желаеш да се случи на теб. Това е конкуренцията между пещерните хора, когато поделят убития мамут, това е конкуренцията между балерините в един балетен конкурс, това е конкуренцията между търговските дружества, онази конкуренция, за която се твърди, че движи свободния пазар и осигурява повсеместното благосъстояние. Така е и в политиката: ако искам да спечеля, ще причиня на другите преди всичко, главно, изключително и приоритетно именно онова, което не искам да ми се причини на мен.
– Всичко това пък защо го изрече, не можах да разбера – каза Милен.
– Това са неща, които никога няма да кажа в реч пред избирателите – горчиво поклати глава Батко.
– Много ми се ще да те видя как държиш реч пред избиратели! – вдъхнових се аз.
– Не е чудо голямо…
В този момент Милен стана, дойде до мен, прегърна ме и каза:
– Ще го видиш! Заклевам се! За теб съм готов да направя всичко!
После се отдалечи и започна трескаво да разговаря с разни хора по телефона. Само Хер Дидев беше достатъчно близо до него, за да долови откъслеци от разговорите му.
– Какво става?
– Организира среща с избиратели – прошепна Хер Дидев.
– Ама как така! Сега ли?
– Сега! – с ужас потвърди Хер Дидев. – Току-що поръча автобус и го прати в циганската махала да събере клакьори.
– Майко мила!
– А сега с кого говори?
– С някаква рекламна агенция – обясни Хер Дидев и допълни: – „Кокорас“.
– Това не беше ли рекламната агенция на Янаки Богомил? – попита Джовани.
– На същия – отговориха му.
Като видя накъде отиват нещата, Батко въздъхна и отиде до евтината си кола, за да извади от багажника евтините дрехи, които винаги държеше там за среща с избиратели. Влезе в къщата, за да се преоблече. В това време пристигна и автобусът с избирателите. Техният предводител се казваше Яшар Демиров. След като настани с псувни и ритници хората си на моравата, седна в кьошка при приятелите и си сипа ракия.
– Кога ще се разплащаме? – попита Милен.
– Ти ми дай парите на мен сега – отговори Яшар Демиров, – но аз ще ги раздам на циганите накрая. На циганин никога не се предплаща!
– Но нали и ти си циганин? – наивно попита Хер Дидев.
Яшар Демиров дори не го удостои с поглед, докато си сипваше втора ракия.
– На този етап можете да им раздадете само кебапчета.
– Нямаме кебапчета. Останаха мариновани флейки.
– Ами, раздайте им тогава мариновани флейки. И бира.
Флейките тутакси зацвърчаха на скарата. Доброволци започнаха да ги принасят на избирателите между дебели филии. Изпосталели от световната финансова и икономическа криза баровци надничаха с бинокли от терасите на околните къщи.
Ето че пристигна и камионът на „Кокорас“. Чевръсти работници с фирмени гащеризони бързо сглобиха сцената, монтираха осветлението и включиха озвучаването.
– Проба! Проба! – каза брадат техник, налапал микрофона, и добави: – Ш-ш-шест! Ш-ш-шест! Едно! Едно!
Колоните писнаха от микрофония, но и този проблем бързо беше отстранен. Две уреднички се шмугнаха сред избирателите, за да им раздадат предварително изработени плакати, знаменца и картонени шапки с емблемата на Батковата партия.
Тъкмо когато всичко беше готово, се появи и самият Батко. Яшар Демиров свирна с пръсти изпод кьошка. Тълпата се люшна. Зашумоляха хартиени знаменца. Издигнаха се плакати
ДЪРЖАВАТА – НА ГРАЖДАНИТЕ!
а също така и
„ДА!“ НА НОРМАЛНОСТТА
Батко се качи на сцената и зае позата на Чърчил по време на речта му за Съединените европейски щати в Цюрих през 1946.
– Българи! – провикна се той като цар Фердинанд при обявяването на Балканската война. Циганите се спогледаха, свиха рамене и вдигнаха плакатите още по-високо. – Българи, дойде време да сменим корумпирания политически модел! Има нужда от рестарт на системата! Всички искаме нови работни места! Всички искаме икономически растеж и заетост! Всички искаме високи пенсии и достойни старини за нашите родители! Всички искаме наука и култура! Как да стане това? Пътят е един! Гласувайте за нас! Ние сме патриоти и консерватори! България над всичко!…
– Защо ги говори тези неща? – попита Яшар Демиров, докато осмукваше мазен хрущял.
– Сега това е актуалното – обясни Хер Дидев. – Научните изследвания показват, че се надига нова политическа вълна на национализъм и консерватизъм и всички тарикати бързат да се пишат националисти и консерватори. В политиката също има мода.
– Ясно – кимна Яшар Демиров.
Батко продължаваше все по-разпалено и все по-разпалено, а избирателите го аплодираха, оригвайки се на флейки и бира. Каза им как държавата се е сраснала с мафията, как се унищожава природата, как се стяга примката около врата на малкия и средния бизнес, как здравеопазването и полицията остават нереформирани, как учебните програми изостават от нуждите на обществото, как културата е задушена от чалга, как цивилизационният избор на нацията е поставен в риск, колко голяма е отговорността ни като външна граница на Европейския съюз в борбата срещу световния тероризъм, как няма нищо по-важно от фискалната дисциплина, защото тя ще ни вкара в чакалнята на еврозоната и тъй нататък, и тъй нататък…
Когато свърши, беше потен и опулен. Косата му падаше на мокри кичури над челото. Слезе от сцената, размени по няколко думи с най-възбудените избиратели и се скри в къщата. Цвъркайки с език, за да изчистят парченцата месо между зъбите си, избирателите се отправиха обратно към автобуса, насядаха по седалките и търпеливо зачакаха Яшар Демиров, който изпи още една ракия на крак и се качи при тях, за да им раздаде пари. Служителите на „Кокорас“ събраха сцената, осветлението и озвучаването с ловкостта и вещината, с които ги бяха развърнали, и също си тръгнаха. По моравата на Милен останаха да се търкалят байрачета и картонени шапки.
След малко се появи и Батко в нормалните си дрехи и седна при нас. Беше взел душ.
– Не мога повече! – каза и напълни тъмносинята чаша догоре с коняк. – Не издържам! Ще се откажа!
– От кое ще се откажеш, Батко? – наивно попита Хер Дидев.
– От политиката. Прекалено неприятна е дори за гадняр като мен. Край!
Стана и без да обясни нищо повече, се запъти към дъбовите порти. Отвори ги с мъка, защото бяха тежки. Отпусна ръчната спирачка на евтината си кола, освободи я от скорост и с пухтене започна да я бута към дерето от другата страна на улицата. Когато стигна до ръба, даде ѝ последен тласък и с омерзение я изгледа как се проваля надолу сред трънаците. Върна се при нас и се обърна към Милен с възродени очи:
– Милене, имаш ли някаква кола да са прибера?
– В гаража има един стар ML от добрите времена. Взимай го.
И влезе да му донесе ключа. Когато се върна, носеше и бутилка най-обикновен Глефарклас 1955, отлежавал в бъчви от шери. Наляхме, отпихме със затворени очи и в телата (а и в душите) ни веднага се разля познатият оптимизъм.
– Четох, че кризата вече отминава – подхвърли Хер Дидев.
– Аз пък – каза Джовани – се запознах с едни инвеститори…
И разговорът потръгна, все едно нищо не е било.
април 2017