Вече съм сигурен, че ние сме едно изгубено поколение, което не гледа достатъчно телевизия. Иначе щяхме да сме гледали за Великолепната шесторка по БТВ и щяхме по-компетентно да я включим в разговора си за благотворителността, но тъй като никой от нас не я беше гледал, решихме да я включим абсолютно некомпетентно.
– Абе, чудя се – зачуди се Теодор, братовчедът на Милен, – на тези деца от Могилино ферарита ли искат да им купуват? То не беше събиране на пари, то не беше чудо! От няколко седмици цялата ни земя като една човешка длан* врещи и изпраща SMS-и.
– Те нямат шофьорски книжки – внесе така необходимата доза отрезвяване Милен, братовчед му.
– Пък и на тях едва ли им трябват ферарита – скромно се включих аз и махнах на келнера.
– А ми да! – доразви мисълта ми Теодор. – Ферарита трябват на нас. Оти моеме да ги караме. У банята че влезе чистиот човек, оти он знае що е баня и има навикот да се баня. Мръсниот нема да влезе, оти он не знае що е баня.**
Бяхме седнали в един нов гръцки ресторант, собственост на приятеля на Вави Стефан Шарлопов. За жалост, кръчмата беше пълна с парвенюта, а персоналът беше традиционно неадекватен, което доказа и повиканият от мен келнер, неговата мудна походка и мърлявото изражение на лицето му. След като поръчахме нещата от първа необходимост като узо, октопод и хтипити, Милен попита:
– А имате ли пармезан?
– Не – изкриви в презрителна гримаса лицето си мърлявият сервитьор и погледна Милен така, сякаш е някакъв мръсен червяк и низък роб***, който не може да направи разлика между сосовете „Пуше” и „Лафайет”. – Това все пак е гръцки, а не италиански ресторант!
– Гръцки ли е? – невинно попитах аз. – Тогава, ако обичате, tesserasoublakia, kolokiqakia fritas kai skordalia, melinxania, tsaxiki, kalamari epano thgani kai ena mpira.
После погледнах почти разплаканото лице на келнера и човечно добавих:
– Parakalw!
Той се прегърби, посивя и заситни към кухнята, минавайки пред погледа на Милен, празен и зареян нейде към далечно и непознато Могилино.
– Въобще – продължи Теодор, – телевизиите са пълни с ексхибиционисти, които денонощно събират пари за сакати и болни деца с едничката цел да ни напомнят за съществуването си. Самите телевизии, не излезли от една благотворителна кампания, веднага влизат в друга и по цял ден вият : „Дай левче за това, дай левче за онова”…
– Вярно ли е – поинтересува се Милен, – че телевизиите и мобилните оператори не печелят нищо и дават всичките пари на горките дечица?
– Да-а-а – в един глас му се присмяхме двамата с Теодор.
– Всъщност на кой му пука?!
– Имах един познат. Жена му и нейни приятелки развиваха там някаква благотворителност. Ние решихме да им помогнем и им регистрирахме фондация. Естествено, сложихме ръка на банковите сметки и успяхме да направим по някой лев. Помниш ли Пахерото, което си купих миналата година?
– Да.
– Е, да е жива и здрава благотворителността…
– А горките сираци?
– Абе, майната им!
Милен гневно заби вилица в последното октоподско пипало, което беше останало в чинията, и се опръска. Теодор поръча още узо и пържени тиквички, а аз хвърлих поглед през рамо:
– Абе, Батко няма ли да идва вече?
Още когато влизахме в ресторанта, Батко видя някакъв свой познат от провинцията, май са били заедно в казармата, наскоро забогатял и много досаден. Седеше на малка маса с някаква, която отчетливо приличаше на проститутка. Щом видя Батко, веднага му се впи, накара го да седне при тях и така вече половин час. Сякаш осъзнал, че вече ни липсва остро, Батко стана и тръгна към нас.
– Ти нищо не разбираш! – подвикна след него провинциалистът-съвойник. – Кварцовите хронографи са много по-евтини и много по-точни от механичните.
Батко забави крачка и леко зачерви врат, но не се обърна.
– И изобщо – продължи да наставлява Батковият новобранец, – не мога да разбера защо все още се произвеждат механични часовници, които са десетки пъти по-скъпи от кварцовите и по-неточни!
Батко бавно се обърна и с кротък глас очерта истината за нещата:
– Хора като мен купуват скъпи и неточни часовници, именно по причина че хора като теб не могат да разберат защо.
После седна при нас, като остави провинциалиста и проститутката възмутено да шушукат по негов адрес, и отпуши персоналното си шишенце узо.
– Наздраве! – каза Батко.
– Батенце – въведе го в темата Теодор, – какво ще кажеш за средствонабирателните медийни кампании изобщо и за великолепната шесторка в частност?
– Моля?
– Нали се сещаш: някакви смешковци, които не могат да пеят, пеят заедно с други смешковци, които си мислят, че могат да пеят. Ние ги гледаме по телевизора и пускамеSMS-и за онези смешковци, които ни се струва, че все пак малко от малко могат да пеят, а пък парите се събират за децата от Могилино, но какво ще се купува с тези пари, никой не знае…
– Чакай, чакай! Аз предлагам друго! Сервитьорю клет! Gel burda!****
– Ама ресторантът е гръцки, не е турски… – изхленчи келнерът, но все пак застана чинно от дясната страна на Батко и преви гръбнак.
Батко си поръча майотико – една риба, която излиза в Бяло море през май и месото й прилича на риба тон. Естествено, ресторантът не разполагаше с нея и затова Батко тегли една майна на келнера и си поръча ред снапер.
– Какво предлагаш, Батко?
– За набирането на средства ли? Предлагам ние тук да се обединим в нещо като Великолепната четворка и да започнем да набираме средства.
– Гениално! – промълвихме, преклонени пред Батковия интелект.
– Обява – забленува Теодор: – „Малкият Теодорчо, горкичкият Тео, нещастният и онеправдан Теди се нуждае спешно от спа процедури в Alto Adige (Южен Тирол). Дарете SMS, пощенски запис или най-добре банков превод!”
– Малкият Миленчо – подсмръкна Милен – всеки ден прави вливания на по една бутилка 17-годишен Belvenie. Месечният курс на вливане възлиза на 4200 лева. Миленчо ще влива поне още 20 години, така че необходимата за вливането сума е милион и осем хиляди лева. Помогнете!
– ‘Ба си майката! Толкова ли ще изкъркаме?!?…
– Келнер!
– Да, господине…
– Колко ни е сметката?
– 346, 78, господине.
– Обявявам благотворителна акция „Българската Гърция”! Мини по масите и събери дарения от всички. Задръж рестото.
След това ходихме на пиано-бар и пихме уиски, но си го платихме сами.
==============================
* Георги Джагаров – „България”
** Цитат от стар виц, който е прието да се разказва на този диалект.
*** Иван Вазов – „Епопея на забравените”, „Левски”
**** Ела тук! (тур.)