Свежа и зелена вчера, днес тревата беше започнала да се проскубва и се появяваха първите плешиви петна, които до края щяха да се слеят ведно. Но макар и протрита от тичащите крака, моравата продължаваше да бъде идеално равна. Слава Богу, не валеше дъжд, а и нямаше никакви изгледи да завали през следващите няколко дни. Това караше публиката да се чувства добре. Добре се чувстваше и Принц Едуард Джордж Николас Патрик Пол, дук на Кент, председател на „Ол Инглиш Лоун Тенис и Крокет Клуб”, който в това свое качество беше и патрон на откритото първенство на Великобритания по тенис, по-известно като турнира „Уимбълдън”. А като почетен патрон на „Уимбълдън” Принц Едуард беше сред публиката на Централния корт и се наслаждаваше на юнското слънце.
– Ей, ще те еба в гъза! Стига си минавал пред телевизора! – смъмри Милен братовчед си Теодор, който се връщаше от мъжката тоалетна и докато се мъчеше да стигне до мястото, хвърляше изтерзана сянка върху екрана на мултимедията.
Бяхме седнали в Мърфис: хем да хапнем, хем да пийнем биричка с уиски, хем да погледаме тенис. Милен имаше нова любовница – висока, стройна, с мускулести крайници и тънък кръст. Това обстоятелство го караше да влага малко повече тестостерон в отношенията с приятелите и роднините си.
– Е-е-е, муцинко! Бива ли да говориш така на Теди!… – възмути се любовницата Беба и трепна с дълги изкуствени мигли към Милен: порицаващо, но и предизвикателно сладострастно.
Той плъзна ръка по коляното й, за да се успокои и извини. Междувременно беше започнал поредният мач при жените между Янкович и Савчук[1]. Последната не носеше сутиен под екипа си и зърната на гърдите ѝ бяха щръкнали. При други обстоятелства може би щяхме да коментираме това явление, но сега трябваше да опитаме новото уиски, което Батко вмъкна тайно в Мърфиси го скри под масата. Както всички вече знаят, Батко е помияр и е способен да довлече какво ли не. В случая беше довлякъл бутилка най-обикновен 12-годишен Роял Лохнагар Сингъл Хайленд Молт Скоч с оправданието, че няма да лизне ирландско уиски, докато Ирландия не ратифицира Лисабонския договор.
– Като каза „гъз”, та се сетих – рече Батко. – Вчера гледах по телевизията нещо като диспут между някакъв националист или неонацист (не разбрах добре) и един мазен дърт педал на около 55 с боядисана коса и силикон в горната устна. Педерастите щели да правят парад в събота, а националистите щели да им пречат.
– И аз го гледах – каза Теодор. – Нацистът каза, че не е против педалите, а само против това да ни навират педалщината си в лицето. И каза също, че познава педали, които нямало да идат в събота на парада.
– Нормално. Ако в събота имаше парад на хетеросексуални, ти щеше ли да отидеш?
– Нямаше, но пък аз не се боря за нищо. А те се борят за права.
– Някой нарушава ли им ги?
– Точно там е въпросът. Всякакви такива се борят не за права, а за привилегии.
Междувременно Милен и Беба се бяха впили в страстна прегръдка, поради което нишката на разговора вече им се губеше. Милен беше отметнал нейната красива естествено чуплива кестенява коса и с устни си играеше с меката част на малкото й ухо. Беба потръпваше във все по-силни спазми. Накрая двамата станаха и се отправиха към мъжката тоалетна.
– На мен ми е все едно какво правят педерастите един с друг, когато се усамотят. Но педалът е човек, на когото не може да се разчита. Слабохарактерен, лигав и непостоянен. Няма да те предаде от лошотия, а от безотговорност и маразъм. Педераски номера…
– А неонацистите да не са по-добри? Малки комплексарчета, обикновено от работническата класа или социално декласирани. Понеже всеки един от тях сам по себе си е пълен нещастник и посерко, сдружават се в шпиц команди да плашат гаргите.
– Малко здрав национализъм никога не вреди. Всяко общество трябва да има такова движение, стига да не му се позволява да се разраства до болезнени размери.
– Пък и какво им е на националистите? Говоря за редовите привърженици. Наистина, това не са гении-индивидуалисти, но пък са момчета, които искат да се учат на дисциплина и искат да имат идеали, без да се мислят за толкова умни, че да критикуват правотата и философската основа на тези идеали.
– Точно така. Те не пиянстват, не се друсат, не крадат. Дори и цигани не бият толкова често. Правят се на агресивни, но всъщност далеч не са на върха на класацията на изродите.
– Хайде, хайде! Ще ни чуе някой и ще каже, че сме фашаги!
– Ба! Нека ни чуе, голям праз!
Милен и Беба се върнаха съзаклятнически на масата. Милен гледаше премрежено, но някак по-умиротворено от преди. Беба извади червило, за да ретушира сочните си устни.
– Вие май свършихте работата, а? – тактично се поинтересува Батко, а Милен самодоволно замълча, оставяйки го да се сеща сам.
– Само свирка – поясни Беба и намигна на Батко.
– Я кажи, братчед, ти какво мислиш за хомосексуалистите? – попита Теодор.
Милен направи пауза, колкото да присвие ксенофобски очи, и отговори:
– Казано е отдавна: педалите на сапун! – после, изглежда събрал нови сили и решил да доведе всичко докрай, дръпна Беба и я помъкна отново към мъжката тоалетна, игнорирайки тревожните й опити да му обясни нещо важно.
– Ето, казах ти, че сме непоправими фашисти! – обобщи след него братовчед му Теодор.
– Добре де, фашисти сме. Като сме фашисти, да не сме по-долни от другите? Да не би да нямаме равни права с тях? Или като сме фашисти, сега ще почнат да ни дискриминират…
– Трябва да се борим за правата си. Да не оставяме мнозинството от демократи и либерали да потъпква нашата малцинствена идентичност и свещеното ни право на самоопределение.
– Acht-acht![2] – възторжено се провикна Хер Дидев.
– Аз вече ще пия само баварска бира! – удари с юмрук по масата Батко: той винаги изразяваше идеологията си чрез алкохол.
– Това не е достатъчно. Да организираме парад в събота. Както може да има гей-парад и всички одобрително да кимат с глави колко сме толерантни спрямо различните от нас, така ще има и наци-парад със свастики, факли, орли и вимпели.
– Келнер! – изкрещя Батко – Бира и шнапс за всички!
В това време вратата на мъжката тоалетна се отвори с такъв трясък, че стъклото й се разби в стената. Отвътре изскочи Беба, раздърпана и с грозна аркада под едното око. Без да се спре до нас, побягна към изхода, изоставяйки чатничката си на облегалката на стола. По петите й изхвърча озверелият Милен и с един огромен шпагат успя да забие последен ритник в задника ѝ, с което я ускори допълнително в нейния бяг навън.
– Аз мама ти ще еба гнусна! Гад отвратителна такава!
– Какво бе, братчед!
– Излезе травестит!
– Ха така-а-а…
След кратко мълчание Хер Дидев обобщи с присъщата си ерудиция:
– Играчка-плачка.
– Поне свирка ти направи…
Милен се сгърчи в спазъм за повръщане.
Междувременно Йелена Янкович успя с лекота да отстрани Олга Савчук от първия кръг на „Уимбълдън”, изтривайки още няколко квадратни сантиметра породист райграс от лицето на корта. Принц Едуард се оттегли, а българският коментатор се съсредоточи върху новото информационно табло на „Ролекс” – една от единствените две реклами на игрището. Другата беше на „Слезингер” – ексклузивните топки на турнира, каквито бяха от 200 години без подписан договор, само с ръкостискане между джентълмени.
Батко се замисли над това ръкостискане и понеже беше историк, се замисли и за друго. През далечната 1877 година, когато трогателните ни възрожденски читалищни театри са поставяли „Изгубена Станка” и „Злочеста Кръстинка”, когато Вазов едва е започвал да сътрудничи на българските вестници, които тогава са излизали в Букурещ, и когато опълченците са се биели на Шипка с армията на Сюлейман, за да отговорят на въпроса „Ще има ли, аджеба, нова държава на Балканите?”, през същата тази година е бил изпълнен първият сервиз в първия турнир „Уимбълдън” в клуба, в който се провежда и до днес. Да не губим надежда, времето е пред нас…