Седмицата беше белязана от почти битов скандал (ако не тематично, то поне като изразни средства), толкова ярък, че засенчи започващата суетня около избора на следващ президент.
Скандалът започна с това, че по националната телевизия група културни дейци подложи на унищожителна критика новия Закон за културното наследство, според който вече не специализиран национален институт, ами местната власт ще решава кое е културно наследство и какво ще се прави с него. Критиците на закона изтъкват, че така ще се отворят вратите на невиждана корупция (макар че в тази област сме видели вече почти всичко) и ще се бастисат много сгради с културно значение в името на строително-инвестиционни намерения на фирми, близки до кметове и общинари. Пък и да не стане така, малко стряскащо е например Ценко Чоков да преценява историческото значение и архитектурната стойност на дадена сграда, а Ценко Чоков далеч не е изолирано явление в съзвездието на българските кметове.
В предаването министърът на културата Вежди Рашидов остро и саркастично беше нападнат най-вече от вечния си критик проф. Велислав Минеков. Беше нападнат толкова цветисто, че си изтърва нервите и под формата на „право на отговор“ посъветва водещия на предаването да не хапе ръката, която го храни. Всъщност използва друга формула, за да изрази мисълта си: „А колкото до водещия Георги Ангелов, съветвам го да не иронизира толкова често държавата, на чиято ясла е и неговата заплата“. След което уволни от хранилката на НХГ Владо Руменов – друг участник в предаването. Сиреч, ако БНТ беше към Министерство на културата…
Отговорът на Ангелов не закъсня и в него той определи мисленето на Рашидов като „средновековно самоотъждествяване на управляващ с държава“. Не закъсня и отговорът на проф. Минеков, в който той пита има ли Рашидов досие в ДС, консултирал ли е банки, фалирали през 1996, от кого е получил титлата „академик“ в Русия и за какви заслуги е получил шеговитата титла „Главен мултак“ от Илия Павлов, колко пари е похарчил за закупуване на произведения на изкуството, на какъв принцип са избрани и от кого са купени, защо лъже, че е бил преподавател в Художествената академия, защо е искал да прави Бойко Борисов почетен член на Съюза на художниците и т.н., и т.н.
Веднага се надигна обществен ропот, който поиска оставката на Рашидов. На това беше отговорено с петиция, искаща оставката пък на Ангелов. И скандалът на този етап в общи линии е този, колкото и да се мъчи Рашидов да го замаже. Какви мисли обаче буди този скандал? Освен мисълта да си отворим една студена бира, докато му се наслаждаваме отстрани, той повдига и въпросите какво точно е културата, за какво служи, трябва ли държавата да се занимава с нея и защо.
В древността понятието „култура“ е обхващало всяка човешка дейност, която по някакъв начин преобразува света за нуждите и удобството на човека, всяко намерение за целенасочено превръщане на безредието в ред. Днес под култура се разбират онези човешки усилия, които са насочени към естетическо и философско осмисляне на света и създаване на продукция, адекватна на това осмисляне.
Културата преди всичко развлича и забавлява. Дори онова „академично“ изкуство, за което говорим с устремени към вечността вътрешни очи, и то има за цел да забавлява и развлича. Само снобите мислят, че е нещо повече. Когато културата осъзнае тази своя задача и тръгне да изпълнява само нея, то тя няма нужда от субсидии и държавна намеса, освен от време на време под формата на някаква цензура, за да не изгуби приличие съвсем. Такава култура се превръща в нещо, което наричаме с общото име „чалга“ и включва не само определен вид песенно творчество, но и телевизионни формати, „риалитита“, „ток-шоуа“, всякакви видове кич, определени модни тенденции и като цяло – начин на мислене и светоусещане. В този случай културата е индустрия и се подчинява на логиката на търсенето и предлагането. Така се самоиздържа и даже печели. Но пък върви по най-малкото съпротивление и се води от най-ниските вкусове на публиката.
Противоположното схващане казва, че културата възвисява духа. Противоположно е, защото възвисяването на духа, предполага се, винаги е мъчително и свързано с големи усилия, даже с жертви, а това не е вървене по най-малкото съпротивление. Хубаво, но към какво го възвисява? И възвисява ли го изобщо към нещо или просто го прави по-висок? И още: всяка култура ли възвисява духа, всяка ли го възвисява по правилен начин и в правилна посока, кой решава това и към кой вид възвисяваща култура следва да има ангажимент държавният бюджет?
На трето място, освен да забавлява и да възвисява, културата има задачата и да възпитава. Това означава да показва на човека определени нравствени и поведенчески модели (чрез положителни герои в литературата, театъра и киното, например), към които той да се придържа и които да възпроизвежда. Главното, което културата възпитава – това е нравственост. Нравствеността е способността да се различава добро от зло и чрез свободен, съзнателен избор да се следва доброто.
Освен нравственост, културата възпитава в идеали. Те са пряко свързани с доброто и могат да бъдат лични, когато засягат отделния човек и отношенията му с общността, и национални, когато се отнасят до определен народ и мястото му в света. От втория вид в последно време нямаме и от това произтичат сериозни проблеми.
Най-накрая културата възпитава и в естетика. Прави го чрез развиване на усета към красотата, защото красотата също е добро, доколкото изразява хармонията в творението.
Възпитателната функция на културата е единствената от трите, към която държавата би могла да има някакъв интерес, или пък, както смятат мнозина, е длъжна да прояви интерес. Този интерес на държавата към културата не е лош, когато съвпада с обществения (да се създаде качествено поколение и хората да изповядват истински ценности), и е лош, когато единствено обслужва възпроизводството на властта. Тогава участието на държавата в културата се нарича пропаганда.
Каква е политиката на нашата държава по отношение на културата, каква е ролята ѝ в нея? Видимата страна е долнопробен популизъм. Държавата е ужасно загрижена за културата, чак сърцето ѝ се къса от загриженост. Малко неща са по-важни от културата. Защо? Ами, защото така, такъв е принципът и така трябва да се говори на народа. Затова държавата издържа чрез бюджета една система, пълна с всевъзможни тунеядци и обладатели на твърде спорни таланти, създатели на никому ненужен културен продукт. Има ги във всяко кътче, до което достигат държавни пари под някаква форма. Всъщност, на държавата изобщо не ѝ пука за културата, защото не е бързооборотна. Добрите политики в културата се отчитат в следващото поколение, докато пенсиите можеш да вдигнеш за един следобед. Бързооборотна е единствено финансовата страна на културата, защото и бюджетът за култура се източва и краде със същата скорост, както във всеки друг отрасъл.
Невидимата страна е далаверата. Освен обичайните заподозрени, в сферата на културата си има и рафинирана мафия. В културата има бюджет, има пари. Дали са много, достатъчно, недостатъчно или малко, за това сега няма да разсъждаваме, но това са лесни пари. Лесни са, защото ако можеш да кажеш колко струва километър магистрала, по-трудно е да определиш цената на един тон бронз в причудлива и неразбираема форма, запечатал неповторимата душевност на автора си. Някой трябва да ти каже колко струва, някой, който разбира повече от теб, защото нагласата му е по-инаква, защото е признат „творец“ и „авторитет“. Затова парите в културата са лесни. А заплатите на куклените актьори в провинциалните театри са ала-бала, за „парлама“. Така е не само с бронза. Така е и с всичко останало, което държавата финансира, след като някой „корифей“ се е подписал, че то е стойностно. И ако от строителство се краде в проценти, от култура и изкуство се краде в пъти. Изкуството няма обективна стойност. Неговата обективна стойност е цената на материалите вложени в дадена творба. Останалото е субективна, условна стойност. Там е далаверата.
Защо Вежди Рашидов е министър на културата? Не знам. Сигурно си има причина. Може би е талантлив и личното му творчество възвисява духа и възпитава ценности. Но пък това не са изискуеми качества за висш администратор и политик. Може би е в кабинета, защото е турчин, пък не е от ДПС. Но това е прекалено изтънчено. Може зад него да седят сили още отпреди 1989 и да го държат непоклатим в историческите бури и превратности. Това е конспиративно. А може би просто познава схемите и се отчита редовно и безпроблемно. Може. Може да е нещо от това, може да е от всичко по малко, а може и да не е нищо от така допуснатото. Но очевидно Рашидов се вписва органично в цялата нарисувана по-горе картина и успява да защити основните групи интереси в схемата: политическите (на властта), браншовите (на „синдикатите“ в културата) и не на последно място личните, но без да накърнява предходните.
Друг е въпросът, че Рашидов притежава специфичен натюрел и ярко присъствие в публичното пространство. Успява да привлича внимание към себе си. Обича, както се казва, да се „цепи“ и да се „дъни“. Поведението му начело на културата невинаги е от най-културните. При това положение услуга ли прави на правителството или по-скоро го компрометира с присъствието си в него? Да му мисли онзи, когото Рашидов излага. Мен не ме излага, поне докато е на територията на страната и не се изявява в чужбина.
Ето такива работи си мисля за културата и нейния министър. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.