– Моля, вземете си една шоколатена бонбона!
– Сърдечно благодаря!
Като сянка на вампир цял живот ме е преследвал въпрсът какво точно означава “сърдечно благодаря”. Вероятно това словосъчетание иде да изрази такава благодарност, която сякаш извира от сърцето. На пръв поглед работа проста, но твърде коварна на втори.* Какво бива едно нещо, което извира от съцето? Кърваво, разбира се, ще отговори всеки лекар, дори ветеринарният. Поетът обаче ще каже друго:
Сърце пламтящо и червено,
На теб така е отредено,
Че нежно тупкаш ли в гръдта,
Си органът на любовта…**
Тоест няма да е грешно да кажем, че “сърдечно благодаря” може да означава и “благодаря с любов”. Това дали любовта е към шоколатената бонбона или към ръката, която я подава, или пък към девойката, ако съществува такава, прикачена към ръката, или любовта е към трите портокала, това вече е въпрос на сблъсък между доктрини, между чревоугодие, похот и фетишизъм.
Да обобщим: някой ни дава бонбона и с това засвидетелства любов към нас. Ние му благодарим сърдечно, защото сърцето е органът на любовта. Как обаче благодарим на човек, който ни е почерпил една малка ракия? Мисля, че не може да има колебание по този въпрос – чернодробно:
– На, да удариш една рикия…
– Чернодробно благодаря!
Ето и още диалози, които Платон с радост би посветил на благодарността, ама не се е сетил:
– Пломбата ви е готова.
– Дентално благодаря!
– Заповядайте, тоалетната е свободна.
– Бъбречно благодаря!
– Ах, вие кихнахте! Наздраве!
– Назално благодаря.
Разбира се, този диалог има и една по-популярна разновдност:
– Наздраве!
– И аз те уважавам като човек…
Но доколкото тя не се родее с благодарността, няма да се спираме на нея.
Церебрално благодаря за внимаието!
P.S. Посвещавам този текст на милите си партньори по тенис, в чиято компания ме осени идеята за него.
___________________________________________________________________
* Не, не мога да се въздържа и да не ви обърна внимание на литературния факт, че това изречение е в хекзаметър!
** За който се интересува от поезия, по-нататък въпросното стихотворение (което всъщност е трагически хор) продължава така:
…обаче паднеш ли надолу
да тупкаш под шкембето голо,
тогаз обвивката ти гладка
превръща се в космата патка
и те обвива плесента
на бича гнъсен – обанта.
Тогава ставаш шафрантия.
Санта Лучия! Санта Лучия!
А най-срамното от всичко е, че авторът на поезията, както и авторът на прозта в този блог са едно и също лице.