Суходолци казали, че по-скоро ще пукнат, отколкото да пуснат камионите с боклука на София – каза Батко Светльо, докато сядаше на масата, и направи властен жест, посредством който успя да материализира пред себе си един келнер с безлична и тъповата физиономия. – Дай едно уиски. Голям Lagavulin, 16-годишен, Порт Елена, остров Арджил.
– Има само 21-годишен.
– Не е ли твърде торфен? – плахо намекнахме двамата с Милен.
– Нищо му няма. Дай един! – Батко е помияр и е готов да пие всичко, включително и 21-годишен Lagavulin.
– И къде го чу това за суходолци? – попита Теодор, братовчедът на Милен.
– По телевизията, тази сутрин в прегледа на печата.
Батко тъкмо се прибрал от някакъв купон и си сипал едно уиски, когато внезапно решил да пусне телевизора. Случила се някаква програма със сутрешен блок, където правили преглед на печата и там той чул за тази позиция на суходолските селяни. Понеже имало пак някакъв проблем с боклука, та се подговорило да се отвори старото сметище и да се извозва боклукът там. Селяните се заканили, че пак ще правят живи вериги и няма да пуснат боклуците на мръсните софиянци.
Така се потресох, че си поръчах нилски костур в прошуто и бутилка от някакво евтино италианско вино, ако не се лъжа Pinot Grigio Danzante. Бяхме седнали в новия салон на „Табиет” – не онзи на „Кирил и Методий”, а този в Лозенец, на „Орбита”. Потресох се, защото проблемът с отпадъците, били те индустриални или битови, занимава мен и приятелите ми с една особена изостреност. Ние сме своего рода еколози и много болезнено приемаме неволите на майката-планета. Ето защо, загрижени за нейните ресурси, сме взели решение да пестим водата и по този случай вода изобщо не пием. Използваме я само за миене и къпане. Вярно, къпем се по два-три пъти дневно, но за това не сме виновни ние, а тенисът. Теодор стига дори още по-далеч. Той не използва вода дори в купичката с лимоново резенче, където човек си оплаква пръстите, когато яде нещо с ръце, да речем ребърца по виенски. Кара да му сипват в купичката бира и си плакне ръцете с нея. Твърди, че Radeberger измива по-добре от Warsteiner, но аз не му вярвам.
– Значи суходолските селяни не искат боклука на София, така ли?
– Така.
– Че то, сметището да не е тяхно?
– Май не е.
– Е, какво тогава!…
– Не искат.
– А бачкат ли в София?
– Бачкат.
– Кензат ли в София?
– Кензат.
– Плюскат ли мазни банички в обедната почивка и хвърлят ли си хартийките?
– Плюскат и си хвърлят…
– Тогава – каза Милен. – Аз предлагам да им наложим визов режим. Шенген. Няма да влизат в София. Няма да работят в София. Няма да се влачат на пазар в София. И няма да си паркират таралясниците по тротоарите в центъра, само и само да не си платят за паркинг или за синя зона. Да забравят за София! Ако искат да се мъкнат тук, да кандидатстват за виза.
– Да – съгласи си Батко и си поръча още едно уиски и един морков, обелен, разрязан надлъжно на осем и сервиран в чаша с вода. – И ще се явяват на интервю за получаване на виза. Защо искате да влезете в София? Имате ли роднини в София? И те ли са цървули като вас? Не сте одобрени.
– На всички! Визи на всички! Щом толкова мразят софиянци, щом толкова софиянците им бъркат в гъзо, няма да влизат с коли в София, а ще си ги оставят на околовръстното – и без друго са леваци и не могат да карат. Освен това ще се въведе софийско жителство. Аз съм фен на софийското жителство и на възродителния процес!
– Наздраве! – съгласи се Батко.
– Ебати селяните! – чукна чашата си в Батковата Милен. – Аре, наздраве!
– Братчед – намеси се Теодор, – аз съм от Хасково, братчед.
– Братчед – отговори Милен, – стани и напусни заведението, братчед!
– Имаш ли виза?… – падна под масата Батко.
– Хайде, стига! – реших да се намеся. – Захари Стоянов е казал, че всеки от нас може да намери на тавана цървулите на дядо си. Ето, аз, например, имах в университета едно гадже от провинцията…
– Да, бе! Да!!! – не ми повярва никой.
После сменихме питиетата и темата. Заговорихме за дълга на Ирак към България…
To be continued…
– … Брадчед – каза Милен, – не се връзвай. Ти си пич.
– Най-големият, когото познавам – искрено допълних аз.